Той млъква. Поема дълбоко въздух.
– В сърцето си, в моето черно сърце, започнах да си правя сметка. Моята сметка. Така беше. Бе дошло времето за моята сметка. За моята малка лайнарска сметка.
Той отново изчезва, вглъбява се все повече в себе си.
Пак се връща, думите напират, но е напрегнат и мрачен.
– Кучи син съм аз, запомнете и запишете, ваша чест, прибавете го към утежняващите вината обстоятелства. Не ме гледайте сега, че съм симпатяга, веселяк, шегаджия, цар на вицовете. От тогава и досега, още едва четиринайсетгодишен, съм си копеле, с мръсна душа – седя си в онази кола и правя гадната си сметка, а тя е най-скапаната и най-кривата сметка, която човек може да прави през живота си. Няма да повярвате какво включих в онази сметка. Най-дребните и гадни неща включих в тези няколко минути, докато пътувахме от нашия блок до гробището. Дребна бакалска сметка направих за него и за нея, за целия мой и техен живот заедно.
Лицето му се изкривява, сякаш някой го мачка с желязна ръка.
– Всъщност до онзи момент дори не знаех какво гадно копеле съм аз, какъв боклук имам в душата, докато изведнъж целият не се превърнах в едно голямо лайно, от горе до долу, и осъзнах какво е да си човек и колко струва това. За няколко мига схванах всичко, разбрах, изчислих, за половин секунда мозъкът ми направи цялата сметка – тук плюс, там минус, още един минус и още един минус и край: това вече е за цял живот, няма поправка и не може да има.
Той кърши ръце, сгърчени една в друга. В настъпилата тишина се мъча да си спомня или поне да предположа къде съм бил в тези моменти, в четири следобед, точно когато военната кола е стигнала до гробището. Може би съм се връщал с отряда от стрелбището? Или сме се упражнявали да маршируваме на плаца? Длъжен съм да разбера как по-рано същия ден, в късните сутрешни часове, когато го видях да се връща от палатката с раница на гърба и да върви след старши сержанта към пикапа, как не се изправих и не се втурнах към него. Трябваше да се затичам към него, да ида с него до колата, да го питам какво става. Нали му бях приятел?
– Шофьорът летеше, цялото му тяло бе приведено над волана. Бял като вар. Хората от колите край нас ме гледаха. Хората по улицата ме зяпаха. Виждах, че всички са съвсем наясно къде отивам и какво става в душата ми. Откъде са знаели? Та нали самият аз още не знаех, не и всичко докрай, всеки миг си спомнях още нещо, и още нещо, и все прибавях по нещо към моя шибан списък, към моята лична селекция – вдясно, вляво, вляво, вляво…
Той се усмихва извинително. Обхваща с длани главата си.
– Убийте ме, но не можех да проумея как всички хора по улицата са узнали преди мен какво съм решил и какво лайно съм. Помня как някакъв старик се изплю на тротоара, когато минахме покрай него с колата, как религиозен младеж с традиционните дълги кичури коса покрай ушите просто побягна, когато шофьорът спря до него, за да попита как да стигнем до Гиват Шаул, а една жена извърна главата на малкото си дете от мен. Бяха знаци.
– Помня, че през целия път до гробището шофьорът избягваше да ме погледне в очите, дори не се поизвърна към мен. А сестра му сякаш съвсем изчезна – не я чувах и да диша. Бебето също. И тъкмо заради бебето, което изведнъж бе притихнало, започнах да си мисля, че тук става нещо. Какво ли съм сторил, та всички се държат така?
– Вече се досещах, че нещо лошо се бе случило по време на последната отсечка, от дома ми дотук, или може би още от момента, в който бяхме потеглили от Беер Ора. Но какво, какво се бе случило и какво всъщност искат всички от мен? Та това бяха просто мисли, все едно мухи ми бръмчат в главата, от мислене нищо не може да се случи, никой няма власт над мислите си, човек не може да спре мозъка си или да му заповяда да мисли така или иначе. Не е ли вярно?
Тишина в салона. Той не вдига глава, за да ни погледне.
Сякаш още се бои от мислите си.
– И не разбирах и не разбирах, а нямаше кого да попитам. Бях самичък. От всичко това в главата ми дойде и се настани нова мисъл – това е, край, вече реших каква е присъдата.
Той отново изпъва ръце нагоре, надолу и встрани – опитва се да си поеме дъх. Не ме поглежда, но чувствам, че точно сега, може би повече от всеки друг момент от вечерта, той иска да го гледам.
– И повярвайте, че не знам как стана така, че вече бях взел моето решение. И дори се опитах да променя онова, което бях си помислил, кълна се, че се опитах, защото как така, как реших да бъде така? Та нали през цялото време нещо съвсем друго ми се въртеше в главата? И цял живот съм имал предвид нещо друго, без да мисля дори, та кой въобще можеше да си помисли за това?