Гласът му се изтъни до уплашен вик:
– И как въобще стана така? Защо в последния момент се извъртях и реших точно обратното на онова, което наистина исках? И как целият ми живот се обърна за секунда просто заради тъпашките мисли на едно глупаво момче…
Той се отпуска в креслото.
– През тези няколко мига – ломоти той – и цялото пътуване, и цялата ми шибана сметка…
Обръща ръцете си с дланите нагоре и учудено ги гледа с удивление, в което е събран цял един живот.
– Как се омърсих там, каква мръсотия, боже мой, чак до мозъка на костите…
Само ако бях станал от пясъка, ако бях изтичал до него, преди да се качи в пикапа и да замине. Нищо че беше посред тренировката. Нищо че старши сержантът беше с него и сигурно щеше да ми се развика. Нищо че не се съмнявам – май и тогава не се съмнявах, – че от същия онзи момент всички щяха да се присмиват на мен и да ме превърнат в боксова круша. Вместо него.
Той притиска главата си с ръце, разтрива си слепоочията. Не знам за какво си мисли сега, но аз скачам от пясъка и се втурвам към него. Изведнъж съвсем отчетливо си спомням пътя. Пътеката от варосани камъни. Плаца със знамето. Големите като индийски шатри палатки. Бараките. Сержантът крещи след мен, заплашва ме. Аз не му обръщам никакво внимание. Настигам Довале и тръгвам редом с него. Той ме вижда, но продължава да крачи, приведен под тежестта на раницата. Изглежда покрусен. Протягам ръка и го докосвам по рамото, той спира и се вторачва в мен. Може би се опитва да осъзнае какво искам от него след всичко, което се бе случило тук. Какви са отношенията ни сега. Питам го: Какво е станало? Къде те водят? Той свива рамене, поглежда старши сержанта и го пита какво е станало. И старшият му отговаря.
Ако старшият не му отговореше, отново щях да попитам Довале.
Той щеше да попита старшия.
И така, докато му отговори.
– Понякога си мисля – продължава той, – че мръсотията от онази сметка не е изчезнала. Как да изчезне? Такава – той търси думата, пръстите му шарят във въздуха – радиоактивна гадост, да, да, моят личен Чернобил, дори миг от нея е достатъчен за цял живот, до ден днешен трови всяко нещо, покрай което минавам. Всеки човек, до когото се докосвам, бил той мъж или жена.
Мъртвешка тишина в помещението.
– Дори да се оженя за нея. Дори да имам дете от нея.
Извръщам се и поглеждам към момичето, което бе тръгнало да излиза, но се върна. То плаче беззвучно в шепите си. Раменете му се тресат.
– Продължавай да разказваш – казва едва чуто едра жена с гъста къдрава коса. Той хвърля замъглен поглед по посока на гласа и кима уморено. Едва сега си давам сметка за нещо, което би трябвало да ми послужи за поука – не направи и най-малкия намек тук, по време на цялото представление, че и аз съм бил с него в лагера. Не ме издаде.
– Какво има за разказване. Стигнахме с пикапа до Гиват Шаул, там е като във фабрика, като на поточна линия – по три погребения в час, так-так-так, върви търси кое е твоето. Спряхме колата на тротоара, оставихме жената с бебето вътре, а ние с шофьора хукнахме като луди от място на място.
– Не забравяйте, че това беше първото ми погребение, не знаех какво да търся, къде да търся, къде би трябвало да е мъртвецът, как щях да го видя, покрит или открит. Виждах хора, събрани на групички, всяка групичка на отделно място, не разбирах какво чакат и кой решава какво трябва да се прави.
– Тогава зърнах отдалече един червенокос българин, за когото знаех, че работи с баща ми, доставяше му кремове и шампоани, а до него една жена, която също работеше в цеха на военната индустрия, началник-смяна, мама до смърт се боеше от нея. Малко зад тях видях и Силвиу, татковия съдружник, с букет цветя в ръка.
– Казах на шофьорчето, че сме пристигнали, той спря, остави ме да се отдалеча малко и ми каза нещо като бъди силен, момче. На мен, да си кажа право, ми беше трудно да се разделя с него, дори името му не знаех, ако случайно е тук в салона да вдигне ръка, ще получи питие за сметка на заведението. Е, какво?
Според напрегнатия съсредоточен поглед, с който обхожда салона, изглежда, че той искрено и наивно вярва в подобна възможност.
– Къде си? – усмихва се той. – Къде си ти, мой ангел пазител? През целия път ми разказваше смешки и ме излъга, че ще се явяваш на общоармейски конкурс за разказване на вицове. Неотдавна проверих – аз съм на етап закриване на дела, нали разбирате, нещо като разчистване на работното място. Поразрових тук, поразпитах там и в Гугъл проверих, потърсих дори в стари броеве на Бамахане от онова време. Никога не е имало такова нещо, никакъв общоармейски конкурс за разказване на вицове не е имало, просто си го е измислил заради мен, хитрото шофьорче, поискал е да ми подслади малко хапа. Къде ли си сега, сладур?