– Останете с мен още малко, не пускайте ръката ми дори за секунда. Шофьорът се върна в колата, а аз се приближих до хората, които стояха там. Помня, че вървях бавно, сякаш стъпвах по стъкло, така вървях, само очите ми трескаво шареха насам-натам. Ето я съседката от блока, която вечно се караше с нас, защото нашето пране, с всичките ни парцали, капело върху нейното. А ето че сега е дошла тук. Ето го и докторът, който слага на татко вендузи, когато му се покачва кръвното, тук е и жената от маминото градче, която ѝ носи книги на полски. Ето я тази, ето го онзи.
– Имаше към двайсетина души. Не знаех, че познаваме толкова много хора. Съседите от квартала едва разменяха по някоя дума с нас. Може да бяха клиенти от бръснарницата? Не знам. Не се приближих до тях. Не видях нито него, нито нея. Хората обаче ме забелязаха, започнаха да ме сочат с пръст, да си шушукат. Пуснах раницата да се свлече на земята. Нямах сили да влача на гръб нищо повече.
Той обгръща тялото си с ръце.
– Изведнъж до мен се приближи един висок мъж с черна брада като метла от Хевра Кадиша и ме попита: Ти ли си сиракът? Ти ли си сиракът на Гринщейн? Къде се губиш? Само теб чакаме! И ме сграбчи здраво за ръката, направо ми я смачка, повлече ме след себе си и пътьом ми нахлупи на главата картонена кипа…
Довале ме поглежда, вкопчва се в очите ми. Давам му всичко, което имам, и всичко, което нямам.
– Замъкна ме до една каменна постройка и ме вкара вътре. Не погледнах. Затворих очи. Помислих, че може мама или татко да са там, да ме чакат. Да ме повикат по име. С нейния глас или с неговия глас. Нищо не чух. Отворих очи. Нямаше ги. Само някакъв религиозен дебелак с навити ръкави и мотика в ръка бързо се шмугна отстрани. Онзи с брадата ме повлече още по-навътре. Прекосихме помещението и влязохме през друга врата. Видях, че се намирам в по-малко помещение с големи умивалници покрай стените, до тях кофа и мокри пешкири или чаршафи. И една такава дълга количка, а върху нея нещо като пакет, увит в бял плат, и тогава разбрах, че това е това, че е мъртвец. Онзи ми казва: Поискай прошка, а аз…
Довале отпуска глава на гърдите, силно прегръща сам себе си.
– Не помръднах, а той ме бута с пръст отзад по рамото. Поискай прошка, ми казва отново, а аз попитах: От кого? И не погледнах натам, само дето изведнъж ми мина през главата, че този пакет всъщност не е много дълъг, така че може да не е тя, сигурно не е тя. Може напразно да съм се страхувал. Напразно мозъкът ми е правил номера. И изпитах щастие, каквото през живота си не бях изпитвал, нито преди, нито след това. Сякаш и аз самият току-що бях избегнал смъртта. Той пак ме побутна по рамото: Е, поискай прошка. А аз пак попитах: Ама от кого? Тогава той най-после загря, престана да ми тика пръст и попита: Ти не знаеш ли? Отвърнах не. Той се стресна: Не ти ли казаха? Отново казах не. Той приклекна, докато се изравни с мен, видях очите му и тогава ми каза тихо и много ласкаво: Това тук е майка ти.
– Какво още помня? Помня, помня, дано да не помнех толкова, та да имаше място и за други неща в главата ми. Човекът от Хевра Кадиша веднага ме върна в голямото помещение, там вече бяха всички хора, които преди бях видял навън. Като влязох, ми направиха път по средата и видях баща ми, облегнат на рамото на съдружника, едва се държеше на краката си, висеше като малко дете върху Силвиу. Дори не ме видя. И си помислих… Какво си помислих…
Той поема дълбоко дъх, по-дълбоко от обема на тялото си.
– Помислих, че трябва да ида до него, да го прегърна. Но не бях в състояние да се помръдна, нито да го погледна в очите. Хората зад мен шушукаха: Иди при баща си, хайде върви при татко, кадишел43. Силвиу му пошепна, че съм тук, той вдигна глава и очите му се опулиха, като че бе видял Месия. Пусна Силвиу, тръгна с клатушкане и с разперени ръце към мен, с плач извика нейното име заедно с моето. Изведнъж ми се видя остарял, вайка се пред всички на идиш, че сега сме останали само двамата и как можа да ни сполети такава беда, и защо трябва на нас да ни се случва, та нали не сме сторили никому нищо лошо. Не се помръднах, не направих дори крачка към него, погледнах го в лицето и си помислих: може ли да е толкова глупав и да не разбира, че е можело да бъде точно обратното, въпрос на милиметър насам или натам и можеше да бъде обратното и ако ме прегърне или дори само ме докосне, ще го ударя, ще го убия, мога, мога да го направя, мога всичко, та нали всичко, каквото кажа, се случва. И в мига, в който си мислех това, тялото ми се преобърна, с едно-единствено движение ме вдигна и ме изправи на ръце с главата надолу, картонената кипа падна на пода и чух как всички шумно ахват, а после настава тишина.