– Затичах се и той хукна след мен, не разбираше какво става и ми извика на идиш да се изправя, да се върна, но аз съм с главата надолу и обръщам всичко с главата надолу. Виждам от долу нагоре как хората ми правят път, когато тръгвам между тях. Излязох от помещението, но никой не посмя да ме спре. Той тичаше след мен, викаше и плачеше, докато спря на изхода на сградата. Тогава и аз спрях, вече навън. Стояхме и се гледахме, той така, аз с главата надолу, и тогава проумях, че той наистина не струва нищо без нея, че всички сили в живота е получавал само от това, че тя е била до него. Само за миг той се бе превърнал в половин човек.
– Той се вгледа в мен и видях как очите му бавно се приближават едно към друго и изведнъж усетих, че сега той започва да разбира. Не знам как, но за тези неща той притежаваше животински усет. Никой не може да ме убеди в обратното – само за секунда той осъзна всичко, което бях сторил по пътя дотук, включително и мръсната ми сметка. Прочете всичко по лицето ми. Тогава вдигна двете си ръце и си мисля, дори съм сигурен, че ме прокле. Той нададе вик, какъвто никога не бях чувал да издава човек. Писък, като че ли го убивах. В същия миг аз паднах – ръцете ми се подкосиха и се проснах по очи на асфалта.
– Хората, които чакаха отвън, гледаха ту мен, ту него. Не знам какво ми каза, как ме прокле, може всичко да е било само в главата ми, но видях лицето му и почувствах, че беше страшно проклятие. Тогава още не знаех, че ще ми държи влага цял живот, но така беше – където и да отивах, където и да бягах.
– И слушайте, там за пръв път ми хрумна, че може нищо да не съм разбрал, че той наистина е бил готов да лежи вместо мама в онази количка. По отношение на нея той не си правеше никакви сметки, той я обичаше истински.
Тялото му омеква. Хайде де, какво мрънка и сякаш угасва за един безкраен миг.
– Тогава той махна ей така с ръка към мен, отказва се от мен, значи, обърна се и влезе вътре, за да изкара докрай погребалния ритуал. Аз се изправих и побягнах между хората и колите. Вече знаех – край, повече няма да се върна у дома, вратата му вече завинаги е затворена за мен.
Той бавно оставя термоса в краката си. Главата му клюмва напред, както в мига, когато започна да разказва цялата тази история.
– Къде можех да ида? Чака ли ме някой? Първата нощ спах в бомбоубежището на едно училище, втората нощ прекарах в склада на някаква синагога, а на третата допълзях до къщи с подвита опашка. Той ми отвори вратата. Не пророни дума за онова, което се бе случило. Приготви ми вечеря, както обикновено, но без да казва нищо – нито на мен, нито на себе си.
Довале се изправя. Главата му се полюшва на мършавия врат.
– Така започна нашият живот след нея. Той и аз, сами, но това е друга история за друга вечер. Сега вече се поизморих.
Тишина. Никой не помръдва.
Минава миг, после още един. Управителят на салона се оглежда наляво и надясно, прочиства си гърлото, опира ръце на дебелите си бедра, изправя се и се захваща да раздига столовете. Хората стават на крака и излизат безмълвно, без дори да се споглеждат. От време на време някой кимва към Довале. Лицето му е помръкнало. Високата жена с посребрена коса се приближава към сцената и се сбогува с него с лек поклон. Когато минава покрай масата ми на път за изхода, оставя отгоре сгънато листче. Забелязвам тънките бръчици около насълзените ѝ очи.
Останахме тримата. Дребосъчката, която стиска червената си чанта с две ръце, стои права до стола, отпусната на единия крак. Толкова е дребничка, тази малка Евриклея. Чака, гледа го с надежда. Той бавно се връща от мястото, където се бе вглъбил в себе си, повдига глава към нея, отправя ѝ усмивка.
– Лека нощ, Мъниче – продумва, – не оставай повече тук и не си тръгвай пеш. Мястото не е безопасно. Йоав!
Той се провиква към фоайето:
– Поръчай ѝ такси. За моя сметка, ако още е останало нещо.
Тя не помръдва. Стои като закована.
Той тежко се смъква от ръба на сцената в салона и застава до нея. Дори е по-нисък, отколкото изглеждаше там горе. Привежда се към жената с грацията на средновековен рицар, целува я по бузата и отстъпва крачка назад. Тя все така не помръдва. Стои на пръсти със затворени очи, цялата устремена напред. Той отново се приближава до нея и я целува по устните.
– Благодаря, Мъниче – казва, – благодаря за всичко. Дори не можеш да си представиш…
– Моля – казва тя с обичайната си сериозна деловитост, но лицето ѝ се облива в червенина, а пилешките ѝ гърди трескаво се повдигат. Обръща се и с леко накуцване се отправя към изхода, а устата ѝ е закръглена в усмивка на най-чиста радост.