– Дооообър вечеееер на изумителните красавици в Натания. – той се извръща и пак започва да подскача по сцената, като потропва с токовете на ботушите си. – Познавам ви аз, момичета, добре ви познавам, отвътре… Какво питаш ти от тринайсета маса? Знаеш ли, че си нетактичен, казвали ли са ти го вече? Той се намръщва и за миг изглежда, че наистина се е обидил: – Не, не, как можеш да се обърнеш към срамежлив интроверт като мен с такъв недискретен въпрос… Естествено, че съм имал жени от Натания! Той изобразява колеблива усмивка, която окръглява устата му. Не съм гнуслив! Времената бяха тежки, бяхме принудени да се задоволяваме и с малко… Публиката – мъже и жени – тропат с ръце по масите, дюдюкат, освиркват го, смеят се. Той пада на едно коляно на сцената пред три възрастни жени, ухилени, със силен загар и доста оредели синкави коси. Здрасти, осма маса, какво празнуват хубавиците? Някоя от вас да не би точно сега да овдовява? Има ли нечий съпруг в последна фаза, дето в този миг предава богу дух в местната болница „Ленядо“? Давай, приятел, давай – той насърчава отдалече въображаемия мъж, – още един напън и си аут! Стариците се кикотят и пляскат с изпънати във въздуха ръце. Той се завърта около себе си и едва не пада от сцената. Публиката се смее още по-гръмко. – Трима мъже! Той вдига и размахва три пръста: – Трима мъже, един италианец, един французин и един евреин, седят в бара и си споделят как задоволяват жените си. Французинът казва: Аз намазвам моята мадмоазел от главата до пръстите на краката с чисто провансалско масло и след като свърши, тя крещи още пет минути. Италианецът казва: Когато помпам моята синьора, аз първо я намазвам цялата от горе до долу със специален зехтин, който купувам от едно село в Сицилия, и след като свърши, тя крещи още десет минути. Евреинът мълчи ли, мълчи. Французинът и италианецът се вторачват в него: А ти? Аз ли – казва евреинът. – Аз намазвам моята Песя с гъша мас, дето на идиш ѝ викаме шмалц, и след като свърши, тя крещи още цял час. Цял час? Французинът и италианецът са шашнати: Ама защо, какво ѝ правиш? Аа, отвръща евреинът, бърша си ръцете в пердето.
Гръмогласен смях. Мъжете и жените около мен си разменят многозначителни погледи по двойки. Поръчвам си фокача и печен патладжан с тахан. Внезапно съм огладнял.
– Докъде бях стигнал? – той се развеселява и с крайчеца на окото проследява разговора ми със сервитьорката. Изглежда доволен, че съм си поръчал нещо за ядене. – Аа, да, до нашия шмалц, евреина и жена му. Наистина ние сме особен народ, така ли е, братя? Няма, няма друг народ като нашия еврейски народ! Избраният! Уникалният! Ултрауникалният! Аплодисменти сред публиката. Всъщност по този въпрос, ако ми позволите едно малко отклонение, както рекъл един некрофил на покойната си тъща, новият тип антисемитизъм страшно ме нервира! Не, сериозно, със стария някак си бях свикнал, дори мъничко си го харесвах, такива едни приятни легенди за Ционските мъдреци, няколко дърти тролове с бради и дълги носове, седнали да майсторят мезета от проказа и чума с кориандър, обменят си рецепти за киноа и отрова за кладенци, тук-там дори колят по някое християнско дете за Пасхата: Ей, колеги, забелязахте ли, че тази година дечицата нагарчат! С всичко това се научихме да живеем, свикнахме, то е част от нашето културно наследство, така да се каже… Обаче изведнъж се явяват някакви типове с техния нов антисемитизъм. Не знам, не ми допада, дори малко ме отблъсква. – Той свива юмруци и повдига рамене с искрено недоумение. – Дори не знам как да го кажа, без да засегна новите антисемити, но да прощавате, приятелчета, нещо във вашия подход е много дразнещо, не е ли така? Щото понякога си мисля, че ако израелски учен, казвам го така, само като пример, изведнъж открие лекарство за рака, нали? Лекарство, което ще сложи край на рака веднъж завинаги, то аз залагам хиляда на сто, че веднага ще се надигнат гласове, протести и демонстрации, че и гласувания в ООН, и статии във всички европейски вестници – защо всъщност трябва да се атакува ракът? И ако все пак се атакува, защо трябва направо да се унищожава? Защо първо да не се опита да се стигне до компромис? Защо веднага със сила? Или защо първо ние самите не влезем под кожата на рака, за да видим например как самият рак от своята гледна точка понася болестта? И нека не забравяме, че ракът си има и положителни страни. Факт – мнозина ще ви кажат, че борбата с рака ги е направила по-добри хора! Трябва също така да си припомним, че изследването на рака доведе до откриването на лекарства за други болести. А сега всичко това трябва да се преустанови, и то с унищожението на рака! Как, на нищо ли не ни е научило миналото? Забравихме ли мрачните години? И въобще – той придобива замислено изражение – нима в човека има нещо, което го поставя по-високо от рака и му дава правото да го унищожи?