Прочее генералът, спокойно разположен пред бюрото ми, започна да разкъсва фишеците един по един и да изсипва монетите в купчинка, която с течение на минутите ставаше все по-голяма и по-голяма, додето и последният фишек не се преля в нея. След това тоя маниак на жълтия метал отвори чантата си, представляваща всъщност малко алуминиево куфарче, извади от нея предвидливо приготвени найлонови пликчета и започна да опакова монетите.
— Дайте да ги насипем всички в чантата — предложих. — Това не са яйца да се строшат.
— Златото е деликатно като женската плът — възрази черният. — Не бива монетите да се ожулват една от друга.
Така че трябваше да изтърпя и тая процедура. Най-сетне, точно в пет и пет заранта, тоя тип си прибра куфарчето, сбогува се и ме освободи от присъствието си. Видях бегло през прозореца как се качва в смарагдово-зеления си форд и потегля.
И с това се изчерпват всичките ми преки сведения по случая. Останалото го научих от вестниците.
Това, останалото, също не е бог знае колко много и също може да се смести в няколко реда. Като се изключат всички тия най-невероятни догадки и митове, съчинени от местната сензационна преса, налице е в действителност само един-единствен безспорен факт: същата заран смарагдовозеленият форд бе открит обгорял и превърнат в развалини в дъното на каменистата урва, над която минава шосето, извеждащо към залива. Премазан и също обгорял бе открит и трупът на генерала там, където би трябвало да се намира — на волана. По силата на една загадка обаче златото не бе открито там, където би трябвало да се намира, и, направо казано, изобщо не бе открито. За щастие, никой освен мене не знаеше, че генералът е носел със себе си това, което действително носеше. И добре, че никой не знаеше, защото една чанта злато разпалва много повече въображението на хората, отколкото и най-кървавият инцидент.
И това е всичко. Поне от моя гледна точка. Защото някои акробатически умове побързаха тутакси да свържат смъртта на генерала с една друга злополука, произлязла по силата на някакво съвпадение същата заран и може би в почти същия час немного далеч от фаталната урва, а именно в самия залив. Една моторница по неизвестни причини експлодирва на шестотин метра от брега, като заедно с нея хвъркват във въздуха и двамата й пасажери. Впоследствие пасажерите, или по-точно остатъците от тях, бяха извлечени на брега, не това с нищо не помогна за разкриване на загадката.
Такива са фактите. Прочее, всеки непредубеден човек би могъл да проумее, че аз, който през цялото това време съм се намирал в леглото си, потънал в оня здрав ободряващ сън, с който обикновено спят само праведниците и хората от нашия занаят, не бих могъл да имам нищо общо с горните произшествия. Дори едно дете ще разбере това.
Само че моите шефове не са деца.
— Седнете! — промърморва Хубърт.
Ръката се протяга леко напред, но не за ръкостискане, а за да ми посочи стола, на който трябва да седна — една канцеларска табуретка до бюрото.
На гостите, към които е разположен, Хубърт винаги предлага креслата от кожената гарнитура в другия край на кабинета. А тия, които не са му приятни, ги инсталирва на тази табуретка. Тя е може би удобна за секретарката, когато бъде повикана да стенографира за две минути някое писмо или заповед. Но истинска мъка е да седиш с часове на това крехко и нестабилно столче, без да имаш възможност дори да се облегнеш, за да си почине гръбнакът ти. То се знае, Хубърт отлично разбира това и го използува, за да постави още в началото противника си в неизгодно положение.
Табуретката е само един от многото симптоми, че в момента съм третиран като противник или поне като чужд човек. Няма ставане от креслото, нито ръкостискане. Няма ги обичайните: „Как мина пътуването?“, „Как е Елен?“, „Ще вземете ли една цигара?“ И като си помисля само, че с тоя човек сме съвипускници от школата и сме били почти приятели…
Пълната и мека ръка на шефа посяга към миниатюрното магнитофонче, поставено на бюрото и не по-голямо от пакетче цигари. Палецът натиска малкия бутон и в стаята се разнася някаква приятна, гальовна мелодия, напомняща детска песничка.
— Вие разбирате, че ще се наложи да представите подробен писмен доклад — произнася сухо Хубърт. — Междувременно бих искал да чуя и устните ви обяснения.
Кимам покорно и разказвам ясно и пестеливо туй, което би могло да се разкаже във връзка с инцидента.
— Този човек беше най-силната ни карта в играта — признавам в заключение. — И смъртта му наистина е голям удар за нас.