— И културната област е като всички останали — сеща се да отговори най-после Бенет. — Не се надявайте да получите нещо по тая линия.
— А що за птица е шофьорът ми?
— Добър е. Като шофьор. За друго не ви съветвам да го използувате.
— Ние сме твърде бедни откъм кадри, за да използуваме един човек само за едно нещо.
— За другото нещо го използуват „ония“.
— А останалият подръчен материал?
— Козметичката ни служи за връзка със Стария. Нищо повече.
— А учителката по български за какво ще ми служи?
— За нищо. Освен ако държите да научите български.
— Наследството е наистина повече от мизерно — въздъхвам и отправям поглед към прозореца, запушен от саждивия калкан на съседната сграда. — Все едно не са ви казали да дадете сведения за околността, а вие сте се изправили пред тоя прозорец и само повтаряте: „Околността представлява една стена, една сляпа стена“…
— Стената наистина е налице — свива рамене Бенет. — И тя е издигната тъкмо, за да не можем да виждаме нищо друго освен нея.
— Добре — казвам отегчено, — да оставим това.
И като давам вид, че напускам досадния терен на служебния разговор, подхвърлям:
— Вие, както забелязах снощи, добре играете покер.
— Да, но напоследък само губя.
— А защо не прекъснете?
— Защо да прекъсвам? Лошата карта не може да тече до безкрайност. Някой от следващите дни ще тръгне хубавата.
— Точно така. Потокът на лошата карта изтича и ви идва карето аса. Но за да го дочакате, трябва да играете достатъчно дълго.
— И трябва в колодата наистина да има каре аса — напомня Бенет, разбрал прозрачния ми намек.
— А как може да няма?
— Ей така, няма: в тая тук игра противникът най-първо изважда асата за себе си, а после раздава картите.
— Глупости. Вие просто сте депримиран от неуспехите. Няма ли тук наоколо алчност, корупция, пороци, безхарактерност?
— Има, макар и не толкова, колкото вие си представяте.
— Тогава защо ми говорите, че в колодата нямало аса? Това са нашите аса и целият въпрос е как да ги използуваме в играта.
Бенет се е приближил междувременно до прозореца и безсмислено е отправил поглед към стената, дето няма нищо за гледане.
— Не ми преповтаряйте уроците от школата — промърморва той недоволно. — По-добре покажете ми как я играете вие тая игра.
— И това ще стане — промърморвам и поемам папката, за да прегледам още веднъж за всеки случай тия отчайващо оскъдни данни.
— Трябва да слизам, визите ме чакат — забелязва помощникът ми.
— Слизайте. И не забравяйте: нужен ми е пълен отчет за всички пристигащи и заминаващи.
Нямам никакво намерение да се прибирам за обяд в къщи и да понасям инквизициите на Елен в продължение на два безкрайни часа. Когато е сърдита, тя винаги мълчи, но това мълчание има три различни степени в зависимост от степента на собственото ми провинение: почти мълчание, пълно мълчание и гробно мълчание. В първия случай тя ми отправя само късите битово необходими реплики. Във втория изобщо не говори, но все пак забелязва присъствието ми и е готова примерно да ми подаде чинията и да ми налее супа. В третия случай аз изобщо преставам да съществувам и тя минава край мене, без да ме вижда, и дори да се задавя или да почна да бера душа, тя няма да благоволи да ми предложи даже чаша вода.
От снощи сме в третата фаза. Затуй позвънявам на портиера и му нареждам да ми донесе в кабинета кафе и два сандвича.
— Ангажирах самолетното място на съпругата ви — уведомява ме той, когато малко по-късно внася скромния обед. — Шофьорът ще й занесе билета към три часа.
— Отлично — кимам, макар че новината ме е връхлетяла като тухла в тила.
— Какъв малшанс — отвръща със сервилно съчувствие боксьорът в оставка. — Едва пристигнала и отново да заминава. Но нещастието не пита, когато идва.
„Нещастието“… Значи, тя все пак е благоволила да съчини от приличие някакъв банален предлог — „мама е тежко болна“ или нещо от тоя род.
— Кажете на шофьора да ме чака отвън — съобщавам на портиера. — Налага се да изляза за малко.
Когато половин час по-късно надничам в спалнята на Елен, заварвам я, както съм и очаквал, в разгара на пътните приготовления. Стаята, която едва снощи бе поставена в ред, отново е в пълен безпорядък. Съдържанието на големия гардероб е пръснато по всички посоки — пеньоари, комбинезони, рокли, жилетки, обувки, Що се отнася до жена ми, тя с мраморно-безстрастната си физиономия се е навела над поставения на леглото куфар, заета да сдипля поредната партида парцали.
— Ти пак нареждаш… — забелязвам наивно, макар смисълът на ситуацията да е очевиден.