— И още нещо, тоя път не като привидност, а по същество: това заминаване временно ли е, или окончателно?
— Всичко зависи от тебе. Изобщо смятай, че брачното ти положение е също като служебното. Но специално тук, в София, аз повече не мисля да се връщам. Колегите ти са наистина крайно симпатични и съпругите им — още повече, само че нямам никакво намерение да търпя зад гърба си нито подигравките, нито съчувствията на тия крайно симпатични хора.
— Ти винаги си била твърде уязвима — промърморвам съчувствено. — Ти си наистина слаб човек, Елен, макар да смяташ, че аз съм слабият. Както и да е. Ще се видим на летището.
Готвя се да завия кръгом, когато тя наивно вдига глава от куфара:
— Кажи по-добре, наистина ли си го убил тоя черен генерал? И на колко възлизаше горе-долу сумата? Защото нали, мили, когато ти вършиш нещо, на дъното на историята винаги лежи някаква сума?
Всъщност, нямам никаква среща и се връщам в посолството, просто за да бъда малко по-далеч от съпругата си. И понеже в момента мрачната стая с гледката на саждивия калкан съвсем не ме привлича, решавам да се отбия в кабинета на Адамс.
— Току-що научих за семейната ви неприятност — казва той, още като ме вижда да влизам. — Искрено ви съчувствувам и се надявам, че всичко ще завърши благополучно.
Адамс очевидно има предвид мнимото заболяване на тъщата ми, освен ако е надушил нещо и за конфликта между мене и Елен. Последното обаче е слабо вероятно, така че считам за уместно да му благодаря за отзивчивостта. Подир което минавам на темата:
— Не знам разполагате ли с няколко минути, но аз, както знаете, съм в положението на дебютант и бих искал да се посъветвам по някои въпроси с опитен човек като вас.
— Разбира се, заповядайте — вдига се отзивчиво от стола Адамс. — Макар че, ако оставим настрана комплиментите, аз съм толкова опитен, колкото и вие сте дебютант.
Ние се разполагаме в двете кожени кресла при големия светъл прозорец с изглед към градината на посолството и тоя прозорец още веднъж ми напомня, че Адамс всъщност се шири в един чудесен кабинет, който по право е мой.
— Службата по печата има много общо с културната служба — казвам. — Затуй предполагам, че вашата практика може да бъде поучителна и за мене.
— Уви, нямам какво да ви предложа като практика — разперва ръце домакинът. — Но, ако искате, да пием по чаша бурбон…
Той се навежда към шкафчето-хладилник, инсталирано предвидливо до креслото, вади съответната бутилка и шише сода, после взема от рафта под масичката две чаши и налива.
— Обаче вие, ако се не лъжа, вече втора година сте тука — позволявам си да забележа.
— Предполагам, че и десета година да бях тука, опитът ми едва ли би бил по-богат — отвръща Адамс и отпива от чашата си.
Следвам примера му, като чакам продължението.
— Може да е унизително, и все пак трябва да призная, че цялата ни работа се свежда до следното: Франк, който знае или си въобразява, че знае български, преглежда заран вестниците, а сетне ми прави устен доклад, подир което аз правя доклад пред посланика, като всъщност преповтарям чутото от Франк. В резултат на тая оживена и плодоносна дейност в края на месеца посланикът изготвя своя писмен доклад, в който сумира това, което е чул от мене и което аз съм чул от Франк, и което е, разбира се, вече добре известно в нашето министерство, защото и там се получават български вестници.
— Все пак вие се срещате с хора…
— Да, с колеги от другите западни посолства, които обикновено са толкова осведомени, колкото и аз самият. От време на време наистина успявам да изкопча някоя политическа сплетня, просто за да се разнообрази докладът на посланика в края на месеца. И това е всичко.
— А контактите ви с местни хора?
— Почти нямам такива контакти. А доколкото ги имам, те са съвсем протоколни и напълно безполезни.
— Но това положение би трябвало да се измени! — произнасям с ентусиазма на истински дебютант.
— Чудесно, изменете го! — разсмива се Адамс.
— Нима не е възможно?
— Аз съм по природа оптимист. Следователно склонен съм да смятам, че е възможно. Обаче за да се изменят тия неща, би трябвало по-напред да се изменят някои други.
— Кои например?
Той ме поглежда, сякаш преценява доколко съм опасен. Сетне отпива от чашата си и едва тогава произнася:
— Всичко това е стара история, Томас. Така че не виждам какъв смисъл има да я предъвкваме наново.
— Разбирам ви — кимам примирено. — Аз съм съвсем нов човек тука и вие, естествено, имате основание да ме гледате с подозрение…
— Не съм казал, че ви гледам с подозрение. Просто не ми се навлиза в един безполезен разговор.