— Съжденията ви не са лишени от известни аргументи — отвръщам сговорчиво. — И все пак повярвайте ми, че ще мине още доста време, преди разузнавачът от класически тип да бъде заплашен от безработица.
— Да, защото инерцията е велика сила — въздъхва Адамс. Сетне ме поглежда и добавя: — Във всеки случай ще ми бъде много неприятно, ако възприемете думите ми като израз на тая традиционна и глуха вражда, която съществува между нашите два института. Аз, както виждате, не смятам, че ние представляваме нещо повече от вас, и изобщо нямам никакви лични резерви към вас и считам просто, че и вие, и ние сме рожби на едно и също време, на това мръсно време, наречено „студена война“, и сме осъдени да работим при тия калпави условия, които не ние сме създали.
„Адамс има еднакво отрицателно отношение както към легалните форми на работа, така и към секретното разузнаване“ — формулирам аз машинално в ума си съответния извод за евентуалния служебен доклад. Сетне казвам:
— Нямам никакво намерение да тълкувам превратно думите ви и мисля, че добре ви разбирам. Не знам само каква е позитивната ви програма.
— Да, позитивните програми са най-трудните — засмива се домакинът. — А аз, знаете, съм от хората, дето се справят с трудностите, като ги заобикалят. И все пак, мисля, че ленивият ми мозък е родил и нещо позитивно. Но по тоя въпрос ще поговорим друг път. Тук поне време за приказки не липсва. — И сякаш отгатнал разочарованието ми от това прибързано приключване на дневния ред, Адамс допълва: — Позитивната програма не е трудно да се състави, ако проумеем простата мисъл, че трябва да установим някакъв модус вивенди, за да не се самоизтребим. А това може да стане единствено в случай, че се съобразяваме не само със своите интереси, но и с интересите на другата страна.
„Адамс е убеден привърженик на принципа на мирното съвместно съществуване от съветски тип“, формулирам аз на ума си.
— Изобщо, крайно време е да разберем, че когато се касае до живота на човечеството, не можем да рискуваме тоя живот в игра на покер. Впрочем, вие как сте в покера?
— Почти посредствен — признавам.
— Ваш плюс е, че поне го осъзнавате. Бенет също е посредствен, но не може да го разбере. Дори ако трябва да бъдем точни, не е и посредствен, а просто му липсва въображение.
— А какво правите тук вън от покера? Скучаете?
— Шшшт? — слага заговорнически пръст на устните си домакинът. — Аз съм младоженец, драги. А един младоженец няма право да скучае.
— Вие имате наистина очарователна жена.
— Вие също не сте онеправдан по тая линия. Госпожа Томас изглежда великолепно. Надявам се, че тя има по-голямо влечение към покера от вас…
— Познахте — усмихвам се.
— Тогава ще имаме възможност по-често да общуваме — усмихва се и Адамс. — Макар че това общуване може да ви струва малко скъпичко.
„На вас също, драги“, отвръщам на ума си.
— Довечера, разбира се, предполагам, че ще ви видим в къщи — добавя домакинът, когато ставаме. — Днес е моят ден.
Изпращането на летището минава с по-малко тягост от очакваната, тъй като аз се явявам едва в последния момент, колкото да поставя една лицемерна целувка върху хладната буза на Елен. Жена ми изтърпява стоически тоя жест на привързаност, защото, разбира, че целувката е предназначена не за нея, а за околните и по-специално за портиера и шофьора, които ни придружават.
Без особена тягост минава и посещението у Адамс, тъй като правя необходимото да го скъся максимално. В апартамента, който по нищо особено не се отличава от моя и от този на съветника, са се събрали все същите хора, заети с все същите класически занимания — покера, танците и пиенето.
— Не ви ли досаждат тия веселби? — запитвам полугласно секретарката си, като сядам до нея.
— Ужасно! Обаче можете ли да предложите нещо друго?
— Мисля, че да: една спокойна вечеря в къщи.
— Сигурен ли сте, че ще бъде по-интересно?
— Аз, знаете, по начало падам малко скептик. Но нищо не пречи да опитаме.
— Имайте само предвид, че сплетните ще почнат още преди вратата да се е затворила подире ни.
— Това плаши ли ви?
— Мене лично — не.
— В такъв случай да се измъкваме!
И ние се измъкваме почти незабелязано, тъй като Франк, вечният кавалер на Мери, тая вечер е дежурен в посолството, а домакините са потънали в силните хазартни преживявания. Което съвсем не означава, че предсказанието на Мери за сплетните няма да се сбъдне.
Отвличането на сабинянката е, разбира се, предварително запланувано, така че хладилникът ми е достатъчно добре зареден за една лека вечеря. Секретарката обаче не проявява никакво лакомство, или по-точно, проявява го не към черния хайвер, а към уискито и аз нямам намерение да я въздържам, защото така стигаме по-бързо до желаната интимност на отношенията.