Фразата на жена ми за дебелите бедра е само израз на типично женско злословие и всъщност Мери е твърде добре пропорционирана от всевишния, макар и в малко едър формат, тъй като донейде ме надвишава по ръст. Между нас казано, вероятно бих изпитвал известно неудобство да се движа с такава импозантна самка по улицата. Но в момента ние не сме на улицата и аз мога спокойно и откровено да съзерцавам едрия бюст, преливащ от деколтето, и снажните бедра, свободно изложени в насрещното кресло. През това време секретарката, може би за да не ме смущава, а може би от просто любопитство, обхожда с поглед обстановката:
— Цветята са в изобилие и съвсем свежи — установява тя.
— Те са изцяло във ваша чест — лъжа аз, възползуван именно от обстоятелството, че цветята изглеждат още свежи.
— Много мило, дори и това да е една невинна лъжа.
Тя отпива от чашката си и сякаш едва сега забелязва насоката на безцеремонния ми поглед.
— И така, ако правилно съм разбрала, вие искате да ме вербувате за своя приятелка?
— А вие не искате ли?
— Не знам. Не съм си изработила още позиция по въпроса и вероятно никога няма да си изработя, защото съм от тия натури, дето не действуват по предумисъл, а по каприз. Впрочем при вас капризът също дирижира играта…
— Какъв каприз?
— Ами капризът на случая… Внезапното заминаване на жена ви… Заплахата да останете, макар и за късо време, сламен вдовец…
Тя се отпуска в креслото, като продължава да ме изучава с поглед и като оголва съвсем бедрата си при тоя спонтанен жест.
— За разлика от вас аз не действувам по капризи — признавам, като с труд откъсвам очи от долната част на тялото й, за да ги насоча към това още привлекателно лице с леко ироничен израз. — И дали жена ми ще бъде тук или не, това е съвсем без значение.
— А, значи, вие ме заплашвате с продължителна връзка? — установява тя, като протяга ръка към цигарите и накланя тъй рязко едрия си бюст, че той насмалко не се изсипва от деколтето.
Подавам й пакетчето и с обигран жест щраквам запалката.
— Трябва да ви призная, че опасността от продължителна връзка предизвиква у мене нещо като паника — заявява секретарката, като изпуска струи дим от леко вирнатото си носле. — Последната датира от три години и бе достатъчно нещастна, за да я забравя.
Тя кръстосва крака, тя изобщо постоянно ги мести насам-натам тия свои бедра и по тоя начин още повече ме дразни, защото някои форми, когато са в движение, изглеждат значително по-примамливи, отколкото когато са в покой.
— С две думи, ако ми позволите една чисто техническа бележка, вие я почвате малко не както трябва тая история и всичко би протекло значително по-леко и за двама ни, ако бяхте казали просто „хайде да прекараме тая нощ заедно“, вместо да развивате атаката си на сериозна основа.
— Вярно, обаче какво да правя, като не мога да се отърва от тая проклета привичка да бъда откровен. Казвам просто каквото мисля и едва после съзнавам, че съм объркал нещата.
— Искрено ли говорите? — вдига тъмните си вежди Мери. — Вие нямате вид на човек, който би се хвърлил в една авантюра без известни предварителни проучвания.
— Може и да съм си направил проучванията.
— В такъв случай и аз би трябвало да направя моите.
— Правете ги, защо не — отвръщам, като наливам малко уиски в чашите. — Лед искате ли?
— Не искам лед. Искам точни отговори.
— Още ли ще говорим? Аз пък мислех, че проверката ще се изрази в действия.
Подавам й чашата и отпивам от моята. Мери също отпива, сетне наново и съвсем ненадейно се накланя напред, като ми предлага изгледа на бюста си в едър план.
— Да почнем от такова просто нещо като хладнокръвието. Какво бихте казали, ако вашата съпруга се върне от летището и ненадейно влезе в тая стая?
— Нищо не бих казал.
— А тя какво би казала?
— Вероятно нещо в смисъл: „Виждам, че точно следваш моите съвети“.
— „Нейните“ съвети?
— Именно. Защото последните й думи бяха… Извинете, не ми е удобно да ги повтарям…
— Странно неудобство у един човек, който има лошия навик да бъде искрен.
— Е, добре, последните й думи бяха: „Телосложението на секретарката ти напълно отговаря на вулгарния ти вкус, така че, надявам се, няма да скучаеш.“
— Какъв късмет, наистина, че моята физика и вашият вкус напълно си съвпадат по вулгарност — засмива се за пръв път тая вечер Мери. — Но от друга страна — жалко…
— Кое е жалко?
— Това, че всичко предварително ви е разрешено. Другояче би било, ако имаше крадена любов, тайна връзка, вечерни приключения в кола вън от града, подозрения от нейна страна и рискове — от наша, всичко това, разбира се, не за да ви развалям брака, а за да има връзката някакъв вкус. Защото разрешеният грях, съгласете се, няма тръпчивия вкус на истински грях…