— Къде ти е мастилницата? — изрева ми побеснял Джеф, тъй като имаше немалко основания да подозира тъкмо мене.
— В чантата — отвърнах хрисимо.
— Покажи я!
Показах я. А сетне промърморих полугласно:
— По-добре попитай Ед къде е неговата мастилница…
Диверсията бе рискована, обаче се увенча с успех. Ед, разбира се, не бе в състояние да покаже мастилницата си, тъй като аз самият му я бях задигнал от чантата и я бях използувал за атентата. Така че между двамата Голиати наново се разрази зверски бой, докато малкият Давид стоеше отстрани и кротко злорадствуваше. А впоследствие нещата се наредиха тъй, че можех да си отмъщавам и без да се излагам на опасности.
Веднъж учителят по геометрия ме изпрати да взема приборите за чертеж, понеже беше ги забравил в учителската стая. Заварих вътре класния ни, който вероятно имаше свободен час и преглеждаше вестниците.
— Е, Томас, готов ли си за утрешното изпитание — подхвърли той, като имаше предвид класното, насрочено за следния ден.
— Учих много — въздъхнах. — Макар че, право казано, не виждам полза…
— Как така не виждаш полза? — вдигна вежди учителят.
— Ами тия, дето не похващат учебник, и те ще изкарат не по-зле от мен. Мърфи си е написал формулите в ръкавите, Колина ги е прикрепил с габарче под чина, Джеф ще чака да му препратя решенията, след като ги съставя…
— И какво още?
— Има много още, но не смея да говоря, защото накрая пак аз ще си изпатя…
— Не се бой, няма да си изпатиш — успокои ме класният.
И аз продължих информацията си. На другия ден по време на часа учителят спокойно и методично залови на местопрестъплението всички преписвачи. Специално Джеф бе хванат точно в мига, в който разлистваше моята записка, и получи такъв плесник, че главата му се завъртя на деветдесет градуса.
Началото бе добро и нямаше никакви причини да спирам насред път и аз постепенно се превърнах в щатен доносчик и трупах опита, необходим както за набиване на информацията, така и за предотвратяване на неприятните последици, защото, ако класът надушеше истинските ми функции, вероятно тутакси щях да се превърна в парче накълцано месо.
То се знае, информациите ми засягаха преди всичко дейността на Джеф. Той вече бе неизменно залавян при всички свои шмекерии и наказанията се сипеха като дъжд върху дебелата му рошава глава. А когато успях да предупредя, че Джеф подготвя стачка и колективно бягство от часа по химия и че той, а не друг, е задигнал буркана с натрий — дангалакът бе направо изключен от училището. Това бе денят на най-голямата ми радост и заедно с туй на първото ми скръбно откритие, насладата от косвения удар не се различаваше твърде от насладата на мечтите в леглото. Врагът биваше улучен, но без да знае, че именно ти си го съборил. Врагът биваше улучен, но ти нямаше възможност да застанеш изправен пред него и да го доубиеш с подигравките си. Това беше проява на сила, но това беше силата на слабия и тя ти носеше неприятното усещане на незадоволеност и на празнота.
И все пак, по липса на по-добро, аз продължавах да действувам с оръжието на слабия. Междувременно баща ми според всеизвестната рецепта излезе една заран да си купи цигари и повече не се върна. Майка ми почна да прекарва следобедите си по гости при вдовици и разведени жени, за да обсъжда с цялата необходима широта въпроса за причините на бащиното ми бягство и за възможностите той да бъде наказан. Това обсъждане продължава и до днес, вече близо две десетилетия, но проблемът все още, изглежда, не е напълно решен.
Що се отнася до мене, аз продължих в гимназията заниманията си с доста добър успех, не толкова поради трудолюбието си, колкото поради умението да бъда полезен на учителите. Полезен по всички възможни начини, но най-вече по линията на информацията. И тъкмо умелото следване на тая линия ми даде възможност не само да се справям с някои неприятни съученици, а и да стигна до новото си поприще.
Това стана в последния клас. Няколко ученици от тия, дето носят очила и си въобразяват, че са по-умни от другите, бяха образували таен кръжок. Кръжокът беше толкова таен, че дори аз, който слабо се интересувах от проблемите на революцията, научих за него. И, разбира се, съобщих на класния, а класният е съобщил другаде и ето че два дни по-късно в къщи се яви един доста елегантен мъж на средна възраст — за мене тогава средната възраст се въртеше някъде около тридесет години — в сив костюм и с вдигната на върха на темето сива шапка. Запомних го добре, защото благодарение на него постъпих малко по-късно в школата и се сдобих с професия.