— Разговорът, който ще водим с вас, е строго секретен — предупреди непознатият. — Доверяваме ви се, защото референциите на учителите ви са най-ласкави. Надявам се, че ще оправдаете доверието ни.
Подир което започнаха въпросите, а след туй бе поставена и задачата: да се сближа с един от очилатите, да вляза в разговор или дори в спор с него, да събудя интереса му и изобщо да създам ситуация за привличането ми в кръжока. А понеже, както вече казах, бях твърде бос в проблемите на революцията, посетителят ми остави за ползуване някакво популярно изложение на марксизма, след което определи разписанието на бъдещите ни срещи и си отиде.
Задачата не ме привличаше особено, главно защото бе свързана с четене, но аз все пак си наложих да проуча брошурката, а оттам нататък всичко тръгна точно по плана и десетина дни по-късно бях въведен като новопокръстен в революционния кръжок. Най-главната ми цел беше да узная с каква друга група или човек отвън е свързан кръжокът, обаче по тая линия не можех да стигна до нищо, по простата причина, че друга група нямаше и всичко бе резултат на самоинициатива. Впоследствие в кръжока почнаха кавги, участниците се разделиха на троцкисти и ортодоксални, разцепиха се и изобщо цялата работа остана без последствие освен за един-единствен член, и то именно този, който най-малко бе участвувал в споровете — другаря Томас.
И ето че продължавах да си пробивам път в тоя живот не с лакти и зъби като силните, а като се промъквах почти незабележим, почти беззащитен и почти безопасен. Но аз вече добре си служех с оръжието на слабите и знаех как да бъда покорен пред силния и как да ставам любимец на преподавателите, и по време на заниманията бях олицетворение на благоговейно внимание и следях всяко движение на учителя с доверчивия си и просто душен поглед. Някои съученици дори ми бяха измислили прякора Кандид, по заглавието на оная книга от Волтер, за която всичките сме чували, но никой не я е чел. Някои други, подведени от външната ми беззащитност, се опитваха да ме тъпчат и да си правят с мене шеги. А после неизменно им се случваше нещо в резултат на едно анонимно обаждане по телефона на родителите или на някой сигнал, стигнал до преподавателите. В подобни случаи имах всички основания да тържествувам и наистина тържествувах, обаче радостта ми винаги оставаше помрачена от това проклето чувство на незадоволеност и непълнота. Защото силата ми бе силата на слабия.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
„Тази година пролетта малко позакъсня“ — както находчиво бе благоволила да отбележи съпругата на съветника. Но макар и позакъсняло, топлото време вече пристъпва насам и в ранния следобед улиците са огрени от слънце, а градът е добил значително по-приветлив вид. Само че аз не се влияя твърде от привидностите. И додето служебният ми шевролет лази по слънчевите улици, продължавам остро да изпитвам изолацията си в този непознат свят с тълпите минувачи, движещи се равнодушно край колата и нахално пресичащи пътя ни, без да обръщат внимание на форсирането на газта, с което шофьорът ги приканва да освободят платното.
Шевролетът забавя ход и спира до тротоара пред голяма сива сграда с неприветлива фасада.
— Редакцията е на третия етаж, господине… — съобщава ми шофьорът Андрей, като със служебна учтивост ми отваря вратичката на колата.
Третият етаж. Съответната стая. Редакторът става от стола си и ми подава ръка без въпроси и обяснения, тъй като срещата е предварително уговорена по телефона. После сядаме в канцеларските кресла и аз на моя не особено добър френски излагам повода на визитата си.
— Ние бихме могли да ви предоставим доста изобилен материал — заключвам — и изобщо ще се радваме, ако вестникът ви помества повече информация за културния живот у нас.
— Малко коняк? — запитва вместо отговор редакторът, тъй като на масичката предвидливо са приготвени бутилка коняк и кутия бонбони.
Той напълва двете чашки, отпива от своята и произнася:
— Ние пускаме доста неща за културния живот у вас.
— Да. Само че повечето от тях са леко отрицателни — забелязвам, като на свой ред близвам от коняка.
— А нима всичко във вашия културен живот е положително? — усмихва се събеседникът ми.
— Не, разбира се — отвръщам аз на усмивката с усмивка. — И моето намерение съвсем не е да оспорвам оценките ви. Но в края на краищата у вас също има противоречия…
— Къде ги няма — разтваря ръце в безпомощен жест редакторът. — Те са моторът на развитието.
Той наново се усмихва с тая суха, чисто протоколна усмивка, призвана да ми внуши, че и целият разговор е чисто протоколен и че глупаво е да очаквам каквито и да било последици от тоя разговор.