— Да, процесите навсякъде са сложни… — промърморвам. — Но за да ги разберем по-добре, необходимо е общуване. Общуването е първата стъпка към взаимното съгласие…
— Още малко коняк? — предлага редакторът, макар да вижда добре, че чашката ми е почти пълна.
— Мерси — поклащам отрицателно глава. — А културата, струва ми се, е най-прекрасният терен за общуване.
— Както и спортът…
— Да, да, и спортът… Но в случая аз имам предвид специално културата и културното общуване…
Редакторът не възразява, само крадешком и в същото време достатъчно явно поглежда ръчния си часовник.
— Виждам, че имате работа — забелязвам. — Вероятно не съм избрал най-подходящия час, но ще ми бъде приятно, ако в някой от близките дни приемете да обядваме заедно и да си поговорим по-спокойно.
— Разбира се, това може да стане — съгласява се домакинът.
— В такъв случай посочете вие деня — предлагам, като ставам.
— Знаете, отсега ми е трудно да фиксирам ден — отвръща той и също става. — Но ако ми оставите телефона си, няма да пропусна да ви се обадя.
Подавам му картичката си с пълното съзнание, че я пускам в кошчето за смет. И ние си разменяме по един поглед, от който личи, че нещата са ясни и без културно общуване, защото и редакторът разбира какво искам аз, и аз разбирам, че няма да получа това, което искам, и че дори обедът, за който става дума, едва ли някога ще се състои.
Следващият ми обект за този ден е телевизията. Изобщо решил съм да посветя целия следобед в служба на културата и, въпреки предупрежденията на Бенет и Адамс, да проверя чрез личен опит какви са възможностите на тоя най-прекрасен терен за общуване.
Промъквам се дълго из разни коридори, следващ чиновника, който ме е поел още от пропуска, прескачам кабели, заобикалям осветителни тела и накрая се озовавам в съответния кабинет.
Кабинетът с нищо съществено не се отличава от предишния, както впрочем и стопанинът му. Същата резервирана усмивка, същата бутилка коняк и ако не се лъжа, същата марка бонбони.
— От наша гледна точка един по-тесен контакт между двете телевизии би бил твърде полезен — говоря аз, след като сме приключили встъпителната част на беседата.
— Ние вече имаме договор за обмен с вашата телевизия — уточнява домакинът.
— Да, да, знам — кимам аз, макар че едва сега научавам тая подробност. — И все пак един договор на книга никога няма стойността на личния контакт. Между живи хора и в пряко общуване нещата винаги се решават по-бързо и по-лесно.
— При условие че съществува взаимно разбиране.
— Смея да се надявам, че ще съществува. Още повече вие говорите чудесно английски…
Това е малък комплимент, тъй като той говори английски горе-долу толкова, колкото и аз френски. Но комплиментът минава без ефект и ние разменяме още няколко думи без значение и аз наново улавям дискретния поглед към ръчния часовник и наново формулирам предложението си за евентуален обед, за да получа очаквания уклончив и съвсем безсъдържателен отговор.
Още един етап в това уморително бродене из безкрайния терен на културата, който почва да ми се представя тъй прекрасен и плодороден като пустинята Гоби: университетската библиотека и по-точно съответният отдел. Тия тук поне не могат да твърдят, че идването ми е безцелно, тъй като все пак трябва да имат нужда от книги на наш език.
— Ние вече сме установили известен обмен с вашата културна дирекция — обяснява ми учтиво човекът с тъмни очила, седнал зад бюрото. — За жалост, вашата дирекция ни изпраща тъкмо книгите, които най-малко са ни нужни.
— Това са недоразумения и те лесно биха се избягнали при един личен контакт — отвръщам успокоително.
— Не мисля, че се касае до недоразумения — поклаща глава човекът с очилата, който дори не си е направил труда да се погрижи за шишето стандартен коняк. — Ние вършим научна работа и имаме нужда от литература, свързана с тази научна работа. А вие правите пропаганда и ни пращате книги, удобни за вашата пропаганда.
— Съставете списъците си — предлагам — и аз бих могъл отново да намина, за да обсъдим въпроса.
— Списъци неведнъж са съставяни. Бих могъл да ви пратя някои от тях за сведение. Така че не е нужно да си правите труда да идвате.
И ние минаваме към ритуала на сбогуването.
Надеждите ми, що се отнася до областта на културата, са съсредоточени главно върху някой си професор Беров. Нямам честта да го познавам лично и тъкмо за да запълня тази празнота в светските си връзки, съм успял да организирам една вечеря с уважаемия учен в салоните на „София“.