Той ме слуша внимателно, без да обръща внимание на почти грубия ми тон, и думите ми, изглежда, го поуспокояват.
— Но аз знам много малко неща за Раев.
— Вие сте били съученици и приятели.
— Приятели е силно казано. Преди години наистина дружахме, но сетне пътищата ни се разделиха.
— Добре, ще кажете каквото и колкото знаете. А ако преценим, че то е недостатъчно, ще се постараете да съберете по-подробна информация.
— За да бъда замесен утре в някакъв процес…
— Прощавайте, но вие наистина почвате да ме дразните! Процес няма да има по простата причина че няма да има действия, ясно ли ви е? Цялата операция ще се изчерпи с това, че вие ще ми дадете необходимите сведения и аз ще ги препратя, където трябва. Ясно ли ви е?
Той не отговаря, обаче по лицето му отново се явяват белези на успокоение. И за да го успокоя съвсем, добавям:
— Освен туй държа да ви заявя, че след като получа въпросната информация, веднъж завинаги ще забравя за вас. Забравете ме и вие, ако можете. И бъдете уверен, че пътищата ни никога вече няма да се кръстосат. А сега разкажете, каквото знаете.
„Тя няма да ви служи за нищо. Освен ако държите да научите български.“ Да науча български? Това е последното, на което държа. И все пак днес имам за втори път урок при тази дама, защото не обичам да се доверявам на чужди оценки, включително и на тия на Бенет.
Точно в пет боксьорът в оставка въвежда дамата в кабинета ми, поема пардесюто й и ни оставя сами. Това тет а тет не крие рискове за никого от двама ни, тъй като учителката отдавна е прехвърлила възрастта на любовните лудории, а аз по начало винаги съм избягвал излишното буйство.
Урокът се свежда до повтарянето и запомнянето на някои най-елементарни думи и трябва да трае два академични часа или, казано на човешки език, час и половина. Но той не ни отнема повече от тридесет минути, защото аз използувам останалото време за свободен разговор на родния си език. Учителката, която вече има достатъчно опит, за да не очаква някакъв особен успех от ученик като мене, охотно ми приглася в бъбренето. Въпреки побелелите коси и уморените очи тя е приятна жена и забавна събеседница, като изключим това, че е значително по-добре запозната от мене с родната ми литература. Последната подробност ме кара да бъда нащрек и аз трябва да се пазя и да не афиширам прекалено невежеството, твърде присъщо на мене и съвсем неприсъщо на един културен съветник.
Оставям беседата свободно да тече, без да натискам неуместно педала и без да подхвърлям свои теми, защото засега най-важното е да накарам жената да се отпусне, да забрави евентуалните съмнения и изобщо да свикне да бъбре пред мене. Така че следвам я без възражения в малката екскурзия из съвременната западна литература, а сетне се запознавам с майчинските й грижи около наближаващия абитуриентски бал на дъщерята и после изслушвам съжденията и за суетността на младите хора и изобщо за суетността като такава, додето накрая дамата се сеща за професионалните си задължения и произнася с професионален учителски глас.
— Имам впечатлението, че ме карате да говоря за какво ли не, само за да избегнете урока. Сериозно ли желаете да учите български?
— Съвсем сериозно — отвръщам, като я гледам с откровения си поглед. — Боя се само, че ще бъде трудно.
— Ако искате да го научите коректно, наистина ще бъде трудно. Ние с вас за жалост сме много далечни по език и даже по мислене.
— Струва ми се, че хората, които мислят логично, мислят навсякъде по света по еднакъв начин.
— О, тук не става дума за логиката. Логиката е само грубата скеля, а мисленето е пълно с нюанси. То се влияе от емоции, от установени отношения, от традиции, от какво ли не.
— Може би. Аз не съм психолог. И всеки път, когато разговарям с вас, не долавям да мислим по различен начин.
— Да, но не забравяйте, че засягаме съвсем елементарни и съвсем банални теми — напомня дамата с хубавите бели коси.
„Ако всичко върви нормално, не е чудно да минем и на по-интересни теми“ — отвръщам аз на ума си, а гласно произнасям:
— Щях да забравя. Миналия път стана дума за двама-трима наши писатели… Потърсих ги тук сред моите книжни резерви и ще ми бъде приятно, ако вземете тия няколко томчета.
— Колко сте мил! — възкликва жената при вида на грижливо опакованите книги. А после съмнението се пробужда и тя забелязва колебливо: — Не знам само дали е редно да приемам такъв подарък…
— Подарък? Тия няколко жалки книжки? Но слушайте, неудобно е дори да говорим за такава дреболия.