Отново навеждам съкрушено глава:
— Наистина съжалявам, че тоя инцидент ви причини такива неприятности… повярвайте ми, наистина съжалявам…
Той ме поглежда и ненадейно избухва в смях:
— Ха-ха, ако можехте само да видите отстрани… Вие сте самата съкрушена невинност… Бихте ме разплакали просто, ако не ви познавах като петте си пръста… „Кандид“, нали така ви наричаха в школата, по оная книга на Волтер, дето всички са я чували, но никой не я е чел… Кандид, ха-ха… Тая стара лисица Кандид…
Хубърт наистина ме познава, макар и не чак като петте си пръста, и аз отлично разбирам, че не всички мои трикове минават пред него. Но те все пак минават, общо взето, двайсет на сто, а двайсет на сто съвсем не е малък процент, когато става дума да подведеш човек, който смята, че те познава като петте си пръста.
— Трябва да ви предупредя — подхваща шефът, възприел отново сериозния си вид, — че условията в България са твърде различни от условията, при които сте свикнали да работите. Местните органи са изключително бдителни… Агентурата ни е съвсем разнебитена, а което не е разнебитено, е с твърде посредствени възможности… Има един или двама по-перспективни, но те трябва да бъдат пазени от рискове и държани в резерва за по-сериозни задачи… Хората ни в посолството са малко и не особено активни в служебната си дейност, ако не се броят доносите, които пишат един срещу друг… Тая писмена работа, разбира се, свидетелствува за похвално трудолюбие, но ние очакваме от тях по-друга дейност… Впрочем пълната информация ще я получите в отдела… — Той глътва остатъка от уискито си и ме поглежда: — Е, какво ще кажете?
— Какво мога да кажа? — свивам ръце примирено. — Вие сам споменахте, че ми се дава „известен шанс“, и може би само от тактичност не употребихте израза „последен шанс“…
— Правилно сте ме разбрали — кима шефът.
— В такъв случай какво мога да кажа, освен да ви благодаря… Виждам, че вие сте тук единственият човек, който все още има някакво, макар и накърнено доверие в мене…
— Престанете с тия пози на оскърбена невинност, драги — прекъсва ме добродушно Хубърт. — Ако става дума за политическо доверие, никой, включително и Главния, не се е усъмнявал във вас. А колкото до другата страна…
Той замълчала и само прави с палеца и показалеца оня красноречив жест, наподобяващ броенето на пари.
— Не искам да кажа, че нашите хора са чак толкова скрупольозни, но никой няма да търпи служебни задачи да се жертвуват за лични интереси… И после вие знаете, че срещу нас има настроения сред известни органи… Ние сме държава в държавата, обаче все пак не можем да си позволяваме всичко, а напоследък тия случаи с корупция, прерастващи в обществен скандал, твърде зачестиха…
Той е готов отново да се загрее, но, изглежда, умората вече почва да взема връх, защото млъква за малко, а сетне произнася с друг тон:
— Прочее, заминавайте… Развийте, мрежата, укрепете я, покажете на какво сте способен и това ще бъде вашето възкресение… Вие не винаги действувате по закон божи, обаче сте резултатен като работник, Томас. Тъй че бъдете оттук нататък още по-внимателен и още по-резултатен.
Хубърт поема миниатюрното магнитофонче, оставено на масичката, и се изправя, за да даде знак, че аудиенцията е приключена.
— Как е Елен? — сеща се най-сетне да запита той и машинално пуска в ход магнитофончето.
— Благодаря, добре — отвръщам с благодарност под звуците на гальовната мелодия.
— На нея — много поздрави. А на вас — това! — И той ми подава малкото апаратче. — Чудесен заглушител… и чудесна песничка… Чиста и невинна като вас самия. Кандид, ха-ха…
ВТОРА ГЛАВА
Пътуването, като всяко дълго пътуване със самолет, минава тягостно. Обаче аз не съм придирчив и в подобни случаи винаги си казвам, че по-добре е да се отегчаваш, отколкото да катастрофираш.
Елен по обичая си е заела мястото до прозореца, което й дава възможност да ми обърне гръб. После, след като се е нагледала достатъчно на сивата облачна равнина, над която летим, тя се изляга в креслото си и затваря очи, което е също един начин да ми покаже, че държи да се изолира от присъствието ми. Впрочем, аз и не мисля да й се натрапвам, защото правилата на отношенията ни са отдавна установени и тия правила ще бъдат спазвани докрай, сиреч до мига, в който на някой от двамата омръзне да играе тая игра на брак.
Така че аз оставям електронноизчислителната си машина да отдъхне от преумората на последните дни и лениво преглеждам утринното издание на „Ню-Йорк Таймс“, додето се улавям, че съм насочил погледа си не към съобщението за някаква контрабанда на наркотици, а към бедрата на жена си, свободно разголени по време на нейната естествена или престорена дрямка.