Стефан Николов
Един (не)обикновен ден на Марс
Марс, Червената планета. Годината е 2076. Първата човешка колония е вече основана. Тя е и крайна фаза на първата мисия с пилотиран междупланетен подпространствен скок. Животът в базата не е лесен, но международният екипаж се справя доста добре. Провеждат се много експерименти. Всъдеходите, търсещи лед за системи под повърхността, са почти „обичайна“ гледка. Нас обаче ни интересува един конкретен. Нека ви представя екипажа му.
Първият му член беше българинът Петър Стефанов Атанасов. Той беше завършил медицина, но никога не се беше занимавал с нея. Легендарен, почти професионален хакер допреди няколко години, най-накрая все пак го бяха хванали. За да отърве затвора, той се беше съгласил да работи за най-голямата софтуерна компания на Земята. След като доказа, че е един от най-добрите програмисти на „Синята Планета“, се оказа ръководител на екипа, разработващ софтуера за „марсианската“ мисия. За това и беше тук. Беше си издействал да дойде като „Отговорник по софтуерното осигуряване“, но всъщност беше дошъл за „тръпката“ и беше човекът от мисията, който най-малко си работи по специалността. Досега беше имал „проблеми“ само три пъти и все се оказваше негова шега към някой колега. Иначе помагаше на лекарите, а беше и желан член на „всъдеходните“ екипи — донякъде заради чувството му за хумор, но повече заради страхотната му физика, развита в години тренировки по бойни изкуства — мускулите още бяха важна част от живота на Марс. Точно заради опита му в тези „разходки“ и авантюристичния му, откривателски дух той и сега беше командир на „операцията“. Въпреки „чина“ му всички си му казваха Пешо.
Много странно звучеше това име (Пе-Чшо) в устата на другия спец по бойни изкуства в екипа — японеца Кейши Язимото. Той беше „Експерт по електромеханика и силова електроника“ и то най-добрият в цялата колония, също фаворит за подобни мисии. Потомък на стар самурайски род, той беше невероятно дисциплиниран и страшно изпълнителен, освен това работеше и мислеше бързо, точно и хладнокръвно във всяка ситуация, а това беше страшно важно на все още враждебния и опасен Марс, където ставаха какви ли не „случки“, особено с техниката.
Другият благородник в екипажа беше англичанинът Пол Робинсън. Специалността му беше „Сензорна електроника“ и беше човекът, който всъщност би трябвало да открие подпочвения слой лед, а и отговаряше за изправността на уредите. Той беше „тежко болен“ от неизлечим вариант на чувство за хумор, при това английски хумор.
Елизабет „Лиза“ О’Хара беше американка по националност, но иначе си беше „дете на света“. Дядо й по майчина линия произхождаше от сицилиански мафиотски клан, но се беше отказал от престъпната дейност заради любовта си към баба й — индианка от племето шайени. Баща й пък беше пряк наследник на една от първите ирландски фамилии, преселили се в САЩ, и на стар и уважаван мексикански род. Лиз говореше отлично английски (с лек ирландски акцент), испански, италиански, няколко индиански наречия, както и руски, немски, френски и естествено български. По-зле, но все пак достатъчно знаеше и още няколко езика. Тези й полиглотски способности, както и таланта й да се разбира идеално с почти всеки член на предимно мъжкия екипаж, й бяха отредили ролята на втори заместник-командир на колонията. Иначе беше невероятна в областта на радио- и микро-електрониката, отговаряше за „хардуерното осигуряване“ на мисията, а по време на мисия изпълняваше ролята на радио-оператор и провеждаше електромагнитното разузнаване — основния метод за откриване на рудни залежи на все още неизследваната „червена планета“. На всъдехода неофициално беше заместник на българина.
Втората жена на борда беше рускинята Татяна Ивановна Алексеева. Таня, както й казваха всички, беше невероятна в областта на физиката. Официално беше на Марс като ядрен физик, заради термоядрените реактори, но изпълняваше и малкото функции на астрофизик. Иначе работата й се струваше отвратително отегчителна и с удоволствие търсеше вода, пък и кой ли би могъл да откаже да я вземе — толкова полезна с универсалните си знания (че и красива!).
На пулта за управление седеше Джони Уфори. Той беше огромен негър от наскоро образуваната Република Екваториална Африка — там се намираше основният по онова време космодрум на Земята и те се възползваха от „монопола“ на географското си положение, за да уреждат свои сънародници за по-големите международни мисии (за Марс това беше Джони). Макар и да не притежаваше блестящият ум на спътниците си (особено на Таня и Пешо), той беше успял с много труд да завърши престижен американски университет със специалности астронавтика и философия при това с отличие. Истинска гордост за родината си, той беше вече участвал в няколко космически мисии и в това отношение беше най-опитен в цялата колония. Макар и да се водеше „Общ персонал“, опита, мъдростта, както и невероятните трудолюбие и добродушност му бяха спечелили огромно уважение в базата. Той беше и най-възрастен — „цели“ 38 години.