— Значи това нещо гърми, ако някой се опита да проникне в него насила.
— Ами очевидно е така. Интересно е обаче, колко точно е чувствително. Ей! Ама какво става?! То май се отваря!
Входът наистина бавно се отваряше. Отвътре се показа… ами „малко зелено човече“ си е най-точният термин за съществото, което излизаше отвътре, облечено в скафандър. Поне това което се виждаше от лицето му беше оцветено в красиво тревно зелено.
— Привет, Земляни! — прозвуча металически глас по радиото. — Аз съм представител на раса, която вие бихте нарекли извънземна. Много съжалявам за неприятностите, които ви предизвика нашата система за безопасност. За съжаление не можахме да излезем от хибернация достатъчно бързо, за да предотвратим проблемите на спътниците ви. Каня ви всички в нашия кораб, особено контузените. Не се страхувайте. Ще ви помогнем. Чакам ви тук, в преходната камера.
С тези думи извънземното влезе отново в кораба, но вратата остана отворена. Астронавтите реагираха бързо. Впуснаха се във всъдехода, където Пол и Лиза вече почти се бяха облекли. Таня пък се разбуди докато й слагаха скафандъра, макар че все пак трябваше да я пренесат. В момента, в който всички бяха в камерата, вратата се затвори. Извънземното засваля скафандъра си. Те последваха примера му. То каза нещо на някакъв непознат език и от някаква отворила се врата се появи робот, който пое Татяна и тръгна с тях навътре в кораба. Стигнаха някаква зала, пълна със странно изглеждащо оборудване. Там извънземното спря и се обърна към тях на малко архаичен английски език.
— Привет отново, гости от Земята! Позволете първо да се погрижим за вашата, прекрасна според естетическите ви възгледи, спътничка. Нека ви се представя. Ние нямаме имена в земния смисъл, но вие можете да се обръщате към мен с името Алф. Така в края на 90-те години на 20-ти век по вашето летоброене се наричаше най-популярният извънземен образ от медиите ви. Простете ми, ако то вече не е, както вие се изразявате, „на мода“ и ако английският език, на който ви говоря е малко остарял. Все пак съм го учил, както вече казах, в края на 90-те години на 20-ти век по вашето летоброене.
— Какво, по дяволите, е това място?! — опомни се пръв Петър. — И защо, по дяволите, ни доведохте тук? И къде, по дяволите, отведохте Таня? И какво, за бога, става тук?
— Ами, първо, това е, както вие бихте се изразили, „летяща чиния“, въпреки че терминът май не е много правилен. Второ, доведохме ви тук като представители на земната раса. Трето, спътничката ви е в нашата лечебница и би трябвало след малко да се присъедини към нас. Четвъртият ви въпрос, доколкото ви разбирам, е свързан с отговора ми на втория.
— Да си говорим тогава! — намеси се Елизабет — На първо място, ако може, кажете защо говорите все в множествено число, господин Алф, при положение че не се виждат други от „вас“?
— Аз съм официален представител на Галактическия Съюз. Специално за целта изучавах езика и нравите ви преди, както виждам по уредите, около 80 ваши години. Ние сме специално изпратена контактна група за откриване на нови космически цивилизации. Когато пристигнахме в Слънчевата система открихме, че вашата раса е уникална в цялата галактика с невероятните си темпове на развитие на науката и културата, която между другото е сама по себе си рядък феномен, както и с тъй нареченото „творческо мислене“ — при нас творците са рядкост, а при вас са голяма рядкост не-творците. За съжаление Галактическият Съюз не е единственото обединение на разумни същества в Галактиката. Мороните са агресивна цивилизация, която, за съжаление, твърде рано в космическото си развитие срещна други, много по-слаби и успя да ги покори. Враждата между тяхната Империя и Съюза е много силна, макар и неофициална. Те бяха успели да дойдат преди нас и вече провеждаха експерименти с човешки същества, за да открият тайната на вашето бързо развитие и творчески способности, и нямаше да можем да ги изгоним, понеже ни е абсолютно забранена всяка агресия, ако те самите не ни бяха нападнали и принудили да ги унищожим. Много съжаляваме за тази неизбежна жестокост, но поне успяхме да ви предпазим от моронските нашественици. Всъщност спътниците ми съжаляват. Аз — не. Идвам от планета, която е била почти унищожена от Империята им, и макар че отдавна членуваме в Съюза, омразата ни така и не изчезна изцяло и няма и да изчезне. Никога няма да съжалявам за унищожен морон, въпреки че и никога не бих нападнал пръв.
— Хей, Алф, ти май не си много съвестен Съюзец, а? — обади се Пол. Просто невероятен беше фактът, че този човек може да се шегува дори и в такъв момент.