Имах възможност да се запозная с живота на бедните народни слоеве — пише авторът, — с грижите по изхранването на тези клетници, пред чиито очи гладуваха собствените им деца и измираха от глад. Видях и онова невъобразимо високомерие на аристокрацията към бедняците, които не са в състояние да нахранят дори собствените си деца така, както височайшите особи хранят кучетата си, видях един „узаконен произвол“, който под формата на мнима обществена справедливост с алчни ръце посяга и взема от клетниците и последния им залък и като че на присмех показва на стъпканите в калта цялото великолепие и лукс, в които тънат височайшите особи, всичко онова, от което беднякът е принуден да се лиши. Това ме изпълни с гняв и отвращение.
Герстекер разобличава и нечистите гешефти, извършвани от безсъвестни агенти и посредници, които си играят лекомислено със съдбата на хиляди хора.
Техните описания на Америка — пише той, — взети от самите тях от различни книги и събрани в малки брошури, продавани на ниска цена, бяха като бавно действуваща отрова, която подхвърляха на не едно и две щастливи семейства, водещи тих спокоен живот.
Писателят изследва богатия социален спектър на преселниците, показва реакциите им в техния нов живот, разказва за техните успехи и неуспехи. Съвсем справедливо е да се каже, че Герстекер прави умела типология на различните социални групи преселници — от бедняците до идеалистите или престъпниците. Прекосяването на океана е описано в няколко глави, като от време на време повествованието придобива и сатирични нотки. Те са предизвикани от чувствителната разлика между реалността и розовата светлина, в която е окъпана представата на повечето преселници за Америка. Постепенно читателят придобива впечатлението, че на кораба са се събрали глупаци, че авторът създава модел на общество, изгубило всяка връзка с действителността, което събужда много силната и близка асоциация с известния „Кораб на глупаците“. От друга страна, Герстекер осмива и точно противоположното поведение на преселниците, стъпили вече на брега на Новия свят, отрезвени, бързо изпаднали в отчаяние, не намирайки работа в Ню Орлиънс. Писателят критикува начина на поведение, той пледира за реалистична преценка на собствените възможности.
Ще се спрем накратко само на един от най-често срещаните мотиви в приключенските романи на писателя, мотив с висока ефективност, използван нашироко в този жанр — „човекът с две лица“ или героят, който води двойствено съществувание, двойствен живот, един мотив, достигнал кулминацията си при немската романтика, добре познат от англосаксонския готически роман, предпочитан от автори като Йожен Сю, Дюма и други известни майстори на загадката, на сензационния роман. Умело изграждайки взаимоотношенията между своите герои с две лица, Герстекер постига висок градус на напрежение, внася скрита динамика дори в такива ситуации, които на пръв поглед не вещаят буря. Трябва да се отдаде заслужено признание на майсторството му, на това, че не създава тези герои по един и същ стереотип, по схема, която не допуска отклонения. Ако сравним методическия проповедник и конекрадец Раусън („Арканзаски регулатори“) със съдията Дейтън и капитана на пиратите Кели („Пиратите на Мисисипи“), ще установим ред съществени различия. Докато Раусън е самозван свещеник, Дейтън е „редовен“ съдия, а може би най-важната отлика е тази, че още от самото начало читателите се запознават с двойствения начин на живот на Раусън, докато Дейтън запазва тайната си до самия край. Красавецът Сандър („Пиратите…“) също води двойствен живот, но и неговият образ е изграден с по-различна техника. Същото установяваме за измамника Золдег („Към Америка“).
Несъмнено най-силно влияние върху Фр. Герстекер оказва американецът Джеймз Фенимор Купър, което проличава особено ясно при извайването на самобитни образи като индианеца Асоваум, създадени по чудесния литературен първообраз на Купър — Чингачгук. Това проличава и от романи като „Към Америка“, „Странствания и лов из Съединените североамерикански щати“, където Герстекер споменава за „онези диви и неукротими племена, описани ни от Купър тъй чудесно и ненадминато“. Но в начина на повествование на Герстекер не забелязваме почти нищо от романтика, от меланхоличния и замечтан наблюдател Купър. Докато Сийсфилд обикаля по отъпкани пътища в пощенска карета Индиана, Илинойс и Мисури и знае за нецивилизованите райони онова, което е чул за тях, докато Готфрид Дуден се залъгва в Мисури с идиличните си представи за американската действителност, а по-късно Карл Май само от работния си кабинет завладяващо описва десетки страни, които никога не е виждал, и създава образи на хора, които никога не са съществували или и да са съществували, не ги е познавал, и рисува пейзажи, с право наречени от Арно Шмид „само кулиси“, Фр. Герстекер разрушава легендата на Ленау за Америка и изпитал на собствен гръб живота на ловен и горски скитник из дивите пущинаци на Новия свят (с най-продължителен престой в Арканзас), създава едни от най-хубавите реалистични приключенски романи. Не някой друг, а Чарлз Сийсфилд в книгата си „Североамериканските съединени щати“ свидетелствува за това, че Герстекер е използвал исторически достоверни факти и сюжети за произведенията си: