— Кога отваряте? — Ландърс беше разочарован, че заведението е затворено: искаше да разговаря със служителите. Всъщност, честно казано, беше се надявал да види някои от тях в действие. Беше чувал, че „Маусес Тейл“ е доста жежко място, но никога не беше идвал тук. Когато му се приискваше да отиде в стриптийзьорски клуб, отиваше на плажа или в Атланта. Въпреки че много обичаше да зяпа задници и цици, знаеше, че БРТ ще го изхвърли, ако се разчуе, че виси в местния мераклийски бар. Тези места бяха прословути и заради наркотиците.
— В пет — отговори жената. — Работим от пет до два шест дни в седмицата. В неделя почиваме. — Говореше леко дрезгаво и провлачено, почти сладострастно. Е, може би си беше професионално.
— Значи снощи сте работили?
— Обикновено сряда е добра нощ за нас. Нали разбираш, в средата на седмицата хората искат малко да отпуснат.
На лицето й играеше лека усмивка. Ландърс се запита колко ли отпускания има всяка сряда.
— Снощи имаше ли много хора?
— Не беше нещо особено, миличък. Имаш ли нещо против да ми кажеш защо разпитваш?
Ландърс гледаше устата й. Хубави зъби и яркочервени като захарни ябълки устни. Цветът им приличаше на боята на „Шевролет“ модел 1956. За миг си представи как обгръщат чепа му.
— Госпожо Барлоу, просто си върша работата — отговори той. — Очевидно нямаше да съм тук, ако не провеждах разследване.
— Разбирам напълно — отговори тя, — но съм сигурна, че ти също ще разбереш, че започвам да се тревожа, когато полицай, макар и красив като теб, се появи на работното ми място и започне да задава въпроси. Може би ще успея да ти помогна повече, ако зная какво разследваш.
Ландърс отиде при колата си, наведе се и взе снимката на Тестър от дясната предна седалка. После попита:
— Тук ли беше снощи?
— Скъпи, тук съм всяка вечер.
— Познаваш ли този човек? — Ландърс й подаде снимката. Тя я гледа няколко секунди, после поклати глава и му я върна.
— Не мисля.
— Смятам, че снощи е бил тук.
— Така ли? И кое те кара да мислиш така?
— Информацията, която получих. Снощи е умрял.
Тя ахна и вдигна ръка пред устата си.
— Божичко, колко ужасно!
Ландърс отново вдигна снимката към лицето й.
— Напълно сигурна ли си, че не си го видяла снощи в клуба?
— Е, не мога да кажа с пълна сигурност. Много мъже идват и си отиват. Не забелязвам всички.
— Трябва да говоря със служителите, които са били вчера на смяна, и с колкото може повече от твоите клиенти.
— Ох — отговори тя, — ще изплашиш момичетата ми до смърт. А клиентите? Скъпи, те ще побегнат като подплашени зайци. Повечето не искат жените им да знаят къде са били, камо ли полицията. Ако влезеш и започнеш да ги разпитваш за някакво убийство, направо не знам какво ще стане с моя бизнес.
— Нищо не съм споменавал за убийство.
Изкуствената усмивка, която беше пуснала, замръзна, но очите й едва забележимо се присвиха. Беше разбрала, че е нагазила в лайната.
— Нали каза, че бил убит?
— Не. Казах „умрял“, а не „убит“. Нищо не съм казвал за това как е умрял. Може да го е сгазил влакът или да го е блъснала кола. Може да е скочил от покрива на някоя сграда или да си е пръснал главата с пистолет. Кое те кара да мислиш, че е бил убит?
— Скъпи, аз не разбирам много, но не смятам, че БРТ се занимава с автомобилни катастрофи. Мисля си, че ви изпращат само когато става дума за лоши работи.
Хитро. Тя знаеше нещо и след като се беше осрала, се опитваше да се измъкне. Ландърс реши да я откъсне от познатата й обстановка и да я заведе на свой терен, където тя щеше да се почувства още по-неудобно.
— Дай да идем в моята служба. Ще поседнем, ще изпием по едно кафе и ще поговорим. Ти ще ми дадеш списъка на твоите хора — и на момичетата, — и имената на колкото може повече от снощните клиенти, които си спомниш, и ще те върна тук след час-два.
Усмивката й беше изчезнала.
— Скъпи, споменах ли, че покойният ми съпруг, мир на праха му, беше шериф на Макнийри Каунти? Бях му лична секретарка повече от година, преди да се уволни, а година след това се оженихме. Това беше наистина отдавна, но си спомням някои неща за закона. Виж, сладък, не искам да съм груба с теб, но едно от нещата, които помня, е, че ако нямаш някакво съдебно разпореждане или не ме арестуваш, дори не съм длъжна да разговарям с теб. Досега се опитвах да се държа мило, но ти ясно показа, че смяташ, че съм извършила нещо лошо. И знаеш ли какво? Мисля да вляза и да си почвам работата. А на теб приятен ден.