Обаче беше твърдо убедена в невинността на момичето и ако казваше истината, не беше много вероятно Ейнджъл да има мотив или възможност да извърши убийството. Бях изкушен, но не толкова, че да се съглася да поема дело за убийство, което сигурно щеше да стигне до съда. Не исках да й губя повече времето, но не исках и да откажа направо, затова реших да вдигна летвата толкова високо, че тя да няма възможност или желание да я прескочи.
— Ърлин, имаш ли представа колко ще ти струва, за да ме наемеш за защитник в случай като този? Предумишлено убийство. По радиото чух нещо за смъртно наказание и делото най-вероятно ще стигне до съда.
— Съпругът ми се погрижи добре за мен. Парите не ме притесняват.
Не биваше да го казва, защото цената, която се въртеше в главата ми, незабавно се удвои.
— Ще бъда откровен с теб — започнах. — Планирам да прекратя работа по някое време догодина. Ако поема този случай, това ще означава, че сигурно ще се наложи да остана адвокат много по-дълго, отколкото искам.
— Виж, Дилард, ще платя колкото поискаш. Ти си най-добрият адвокат тук. От години чета и слушам за теб. Преди години дори защитава някои от моите момичета за разни дреболии и те всички се изказваха много ласкаво за теб. Не искам никой друг да защитава моята сладка малка Ейнджъл. Защо не погледнеш на това като на своята лебедова песен? Можеш да напуснеш с голяма шумотевица.
Поех си дълбоко дъх.
— Познаваш това момиче малко повече от месец. Да не би да искаш да кажеш, че си готова да вложиш в защитата й четвърт милион долара?
Тя дори не трепна.
— Ейнджъл не е убивала никого. Кълна се. Ще направя всичко, което е нужно.
— Добре, ето условията, при които ще приема. Двеста и петдесет хиляди в брой. Предварително и никакво връщане на някаква част от парите. Това е моят хонорар. Ще трябва да платиш и разноските. Ще имаме нужда от детектив, може да се наложи да наемем експерти. А те не са евтини.
— Знаеш ли какво, скъпи — прекъсна ме тя, — защо не идеш в затвора да се срещнеш с Ейнджъл? Когато свършите, ще ми се обадиш, а аз ще съм ти приготвила парите.
26 април
15:00
По пътя към затвора сериозно се замислих дали да поема случая. Бях взел решение да изляза от играта и времето вече беше настъпило. Лили щеше да завърши след месец, а на мен ми бяха останали само няколко дела. Но парите… Боже мили! Четвърт милион? Наистина ли щеше да плати? Тези пари щяха да осигурят на Каролайн и мен малко спокойствие, особено като се имаха предвид разходите за мама в старческия дом. Грижите за нея ми струваха повече от хилядарка на месец. Реших да изчакам и да взема решение, след като говоря с момичето.
Щом вратата на адвокатската стая се отвори, осъзнах, че Ърлин Барлоу казва истината поне за едно. Момичето беше красиво. Станах, докато двамата надзиратели я придържаха за лактите, защото тя ситнеше заради оковите на глезените. Помогнаха й да седне на стола, сякаш я настаняваха за официален обяд, и след това излязоха. За секунда имах чувството, че ще се поклонят. Вратата се затвори и аз седнах.
— Е, никога не бях виждал подобно нещо — започнах.
Тя се усмихна разсеяно.
— Надзирателите не са учтиви с никого, независимо от пола. Никога не бях виждал надзирател да помага на затворник да седне.
Косата й имаше цвета на полиран махагон и се спускаше като планински водопад от главата й до малко под раменете. Нослето й беше малко, фино и леко вирнато. Очите й бяха с формата на бадем и наситено кафяви. Лявата й вежда беше малко по-високо от дясната и придаваше на лицето й изражение на постоянен интерес или леко объркване. Устните й бяха пълни и леко издути и дори под стандартния затворнически комбинезон се виждаше, че има великолепно тяло.
— Казвам се Джо Дилард — продължих. — Адвокат съм. Ърлин Барлоу ме помоли да дойда да поговоря с теб.
— Аз съм Ейнджъл — отговори тя. — Ейнджъл Крисчън. — Гласът й беше нежен сопран.
— Ейнджъл, разбираш ли защо си тук?
— Да. — Кратка пауза. — Обвиняват ме в убийство.
Опря лакти на масата и започна тихо да плаче. Виждал бях стотици клиенти да плачат. Мъже и жени. Отдавна бях обръгнал на сълзи и съпровождащите ги звуци, но плачът на това красиво младо момиче ме трогна. Станах и почуках на вратата. Един от надзирателите отвори на мига.
— Момчета, да ви се намира носна кърпичка? — попитах.