Сега бяха сами в клуба и Ърлин го поведе по коридора към стаята зад съблекалнята на момичетата. Там имаше малка ложа за момичетата и телевизор с вграден видеоплеър. Касетата, която Ърлин искаше да покаже на Върджил, вече беше заредена. Тя му посочи стола пред телевизора.
— Седни тук, миличък. Искам да ти покажа нещо специално.
Върджил седна и Ърлин се настани до него. Отпусна едната си ръка върху коляното му, а с другата насочи дистанционното и щракна видеото.
Екранът светна и ето ти го Върджил гол, смуче палеца си и говори мръсотии на няколко момичета. Ърлин го потупваше по коляното, докато го гледаха как върши разни неща, които вероятно смяташе за малко смущаващи. След няколко минути той я помоли да спре записа, обърна се към нея с най-жалостивото изражение, което бе виждала, и почти изплака:
— Ърлин, не мога да повярвам, че ми причиняваш това! След всичките тези години и всичките пари, които изсипах в джобовете ви. Просто не мога да повярвам!
— Какво ти причинявам, скъпи? — попита Ърлин. — Та аз не ти правя нищо.
— Тогава за какво ми показваш това?
— Просто имам нужда от дребна услуга, скъпи. Съвсем дребна. И ако ми я направиш тази дребна услуга, кълна се в гроба на Гюс, че ще ти дам всички записи, които ти е направил.
Наблюдаваше внимателно Върджил, докато излагаше предложението си. Отначало той не беше склонен, но колкото повече му говореше и колкото повече го галеше по бедрото — отвътре, — толкова повече се успокояваше. Накрая се съгласи да направи онова, което искаше от него.
Върджил беше голям сладур.
15 юни
06:00
На сутринта в деня, когато щеше да танцува дъщеря ми, седях на масата в кухнята, закусвах и четях вестника. Влезе Каролайн и докато търкаше очите си, каза:
— Трябва да ти кажа нещо.
Свалих вестника.
— Май няма да е хубаво.
— Вчера следобед видях една сребриста кола, като онази, която едва не те е прегазила. Мина два пъти покрай къщи. После, когато отидох до магазина, беше паркирала точно до мен, но не можах да видя шофьора заради тонираните стъкла.
— Защо не ми каза още вчера?
— Целия ден бях заета с Лили и когато се прибрах, ти вече беше заспал. Помислих си дали да не те събудя, но реших, че може да почака до сутринта. Съжалявам.
— Синът на Тестър, онзи, който направи сцена в съда, нали ти казах, има сребрист додж. Сигурно е бил той.
— Джо, защо ще го прави? Защо ще иска да ни тормози? Ти си просто адвокат, който си върши работата.
— Мисля, че е превъртял онзи ден в съда.
— Какво ще правим?
— Няма кой знае колко възможности. Ако го видиш пак, обади се на ченгетата. Може би ще го проверят. Кажи и на Лили да внимава за сребрист додж.
След като закусих, отидох в спортната зала в Джонсън Сити и тренирах около час. След още половин час бях в Уникои Каунти, за да защитавам Рандъл Финч, един от двамата ми осъдени на смърт клиенти, за чийто защитник бях определен. Рандъл беше двадесет и пет годишен неграмотен бял бедняк, в наркотичен делириум убил тринадесетмесечния син на приятелката си. С гаджето му се тъпкали два дни с метамфетамини и хидрокодон, това е дериват на кодеин и тебаин, запасите им свършили. Момичето излязло, за да намери още, и оставило детето с Рандъл. Момченцето започнало да плаче може би защото Рандъл го използвал като пепелник — гасял си цигарите в петичките му. След това по причина, която знае само той, го сложил върху защитната решетка на газовата печка, от което на гръбчето му се появило изгаряне с формата на кръг. Детето обаче продължило да плаче и Рандъл го блъснал в стената и му счупил главата.
Приятелката му се върнала, видяла какво е станало и повикала полицията. Арестували и нея.
Рандъл не отрекъл, че е убил детето, но казал, че просто не може да си спомни. Единствената защита, която можех да предложа, беше намалени умствени възможности заради толкова силна интоксикация, че Рандъл не е осъзнавал какви ги върши. Обаче знаех, че няма да се получи. Щом съдебните заседатели видеха снимките на изгореното с цигари и на печката детенце, Рандъл щеше да извади късмет, ако успее да напусне съдебната зала, без да го линчуват. Когато ги видях, на мен също ми се прииска да го линчувам. Единственото, от което имах нужда, беше въже и малко време насаме с него.