Дъждовните капки почукваха по предното стъкло. Отворих жабката, извадих шишето с вода за уста и се изжабурках. Бях придобил навика да нося вода за уста, защото имах чувството, че пресъхва, и през целия ден ми горчеше. Особено когато трябваше да се изправя пред съдия и съдебни заседатели.
Пресъхналата уста беше съпроводена от усещането за празнота в стомаха и неизбежна обреченост. От време на време тези усещания изчезваха, особено когато бях със семейството си, но винаги бяха наблизо. Нощем непрекъснато сънувах, че съм на някакъв сал без гребло и се нося по средата на широка бушуваща река, която с шеметна скорост ме влачи към смъртоносен водопад. Нито можех да стигна до бреговете, нито да се върна нагоре по течението. Будех се точно когато се прекатурвах през ръба.
Завинтих капачката на шишето и си поех дъх. Купонът вече можеше да започне. Слязох и се качих по стъпалата пред съдебната палата, минах през фоайето и тръгнах нагоре към арестантското отделение.
Дежурен беше Джон Алън Хърли — Серж, груб, но добродушен дърт глупчо, с когото винаги си разменяхме приятелски обиди. Серж беше прочут в шерифската служба със смелостта и мъжкарството си. Любимата ми история за него беше как собственоръчно хванал прочутия въоръжен обирджия Дюи Дейвис, след като последният обрал една бакалия в покрайнините на Джонсбъро. Младият по това време Серж се отзовал на повикването за извършван в момента грабеж и пристигнал на местопрестъплението точно когато Дюи излизал от вратата на „Уин-Дикси“ с пушка помпа в ръка. Легендата разказва, че Серж изскочил от патрулката, без да знае за помпата, и приспал Дюи с един удар, после го натоварил на задната седалка и го откарал в затвора.
Сега Серж беше над седемдесетте, все още висок и слаб, но Майката природа беше започнала да го извива като стара топола на силен вятър. Огромните му ръце бяха осеяни с големи старчески петна, изтънялата му горна устна се беше превърнала в тънка черта над протезите и човек имаше усещането, че постоянно се зъби. Катарамата на оръжейния му колан беше пет сантиметра над пъпа, но на него нямаше кобур с пистолет. Беше въоръжен единствено с палка и флакон лютив спрей.
— Как е? — попитах, докато минавах през детектора за метал.
— Скапано — изръмжа той. — Чувам, че Джони Уейн днес ще вдигне бяло знаме.
Шерифската служба е по-голяма клюкарница от кръжок по плетене. Серж винаги знаеше какво става, понякога дори много преди да се случи.
— Добрите новини имат криле — подхвърлих.
— Не мога да повярвам, че не го осъдиха на смърт.
— Мамка му, Серж, та той е невинен. Просто системата го смаза.
— Невинен? Виж ми окото. Никой от тези, които представляваш, не е невинен.
Понечих да мина покрай Серж и да тръгна към асансьора, но той ме хвана за ръката. Възлестите му пръсти се забиха дълбоко в бицепса ми.
— Знаеш ли какво искам да видя? — възкликна. — Искам да видя този проклет кучи син на бесилката на камион с платформа ей тук пред съдебната палата. Ето това искам да видя. Дори съм готов да си купя билет.
Това беше преобладаващото усещане в обществото. Единствената вина на Лора Нийл, съпруга и жертва на Джони Уейн, беше, че си е избрала лош мъж. Тя беше начална учителка и се ползваше с много добро име. Родителите й бяха прилични и работливи хора, а брат й преподаваше в университета. Хората искаха да видят Джони Уейн изгорен на клада, а аз имах усещането, че повечето нямаше да имат нищо против да видят и неговият адвокат да се превръща в огнена факла.
Издърпах ръката си от хватката на Серж и поех по страничното стълбище към втория етаж. Там имаше десетина души, — въртяха се пред съдебната зала и разговаряха полугласно. Всичко беше черно-бяло и изпитах усещането, че съм попаднал на снимачната площадка на „Дванадесет разгневени мъже“.
Прекрачих в съдебната зала на съдия Айвън Глас и се огледах. Нямаше нито съдия, нито съдебен пристав, нито писар.
— Къде е негова чест? — попитах Лиза Мейерс, помощник окръжния прокурор, на която беше възложено да повдигне обвинение на Джони Уейн. Тя седеше на прокурорската маса и съзерцаваше ноктите си.
— В покоите си. Не е в добро настроение.
Вече над тридесет години Глас беше прословут пияница и женкар. Имаше зад гърба си два развода, главно заради влечението си към по-млади жени, но добрите хорица от Първи съдебен окръг май нямаха нищо против и си го избираха на всеки осем години. Глас-старши също бил техен съдия, както и баща му преди него. Затова Глас често казваше, че съдийският стол му се полага по наследство.