Малко след осем вечерта трима надзиратели го въведоха в стаята за разпити в окръжния затвор на Съливан Каунти. Днес бях имал дълъг ден, но не исках повече да отлагам разговора с Мейнард.
Той беше висок и слаб. Годините злоупотреба с метамфетамин и кокаин го бяха направили кльощав като болен от анорексия. Черната му коса, която сресваше на път по средата, се спускаше чак до раменете. Кожата му беше мургава, а очите черни като косата. Никога не го бях питал, но предполагах, че във вените му тече индианска кръв. Най-вероятно на чероки или чикасоу. Ръцете и торсът му бяха покрити с татуировки — сложните изображения подсказваха на хората, които разбираха от подобни неща, че е член на някакво арийско братство. Повечето бели затворници членуваха в него: то им помагаше да останат живи. Татуировките по гърдите и гърба на Мейнард представляваха религиозни символи. На гърдите му се мъдреше голям гълъб, а на гърба още по-голям кръст. Видях ги, когато един ден надзирателите го доведоха без риза.
Днес Мейнард беше облечен — със стандартен затворнически комбинезон, твърде широк за него. Седна и сплете дългите си тънки пръсти на корема си. Изглеждаше така, сякаш с лекота може да извади тесните си китки от белезниците, които бяха закачени за верига, опасваща кръста му. Надзирателите заключиха оковите на глезените към краката на занитения към пода стол. Мейнард изобщо не ме погледна.
— Здрасти, Мейнард — започнах. — Как я караш, откакто се опита да ми скроиш номер в съдебната зала?
Мълчание.
— Днес трябва да поговорим за няколко неща — разбира се, ако имаш желание. Готов ли си?
Никакъв отговор.
— Приемам това за „да“. Първо, искам да разбера защо не искаш да се подложиш на психиатрична оценка. Мейнард, не намеквам, че имаш психически проблеми. Просто искам да те прегледат, за да видя дали лекарят не може да намери нещо, което да ни помогне.
Мейнард седеше неподвижен като камък. Дори не бях сигурен дали диша.
— Също така искам да разбера защо не искаш да говориш с детектива и специалиста по смекчаващи вината обстоятелства. Те се опитват да ти помогнат. Не разбираш ли?
Мълчание.
— Прегледах всички доказателства, включително сведенията за миналото ти. Какво ще кажеш да си поговорим откровено? Прекарал си по-голямата част от живота си в затвора. Убил си първата си жена, но си успял да олекотиш обвинението, убил си някакъв тип, който се е въртял около гаджето ти, и са те осъдили. Излежал си седемнадесет години. Убил си най-малко двама души в затвора, но си се измъкнал и не са те обвинили в тези престъпления. Веднага щом са те освободили, си започнал да пренасяш кокаин и амфетамини. Докато си се занимавал с това, си продавал, смъркал и пушел всичко, което ти попадало. Сега си убил и нарязал двама подрастващи. Могат да докажат, че си вързал момичето и се го чукал, преди да го застреляш. Извадили са семенна течност от вагината й. ДНК тестът показва, че е твоя. Разполагат с кръвта на двете жертви, която е из цялата къща, наета от теб. Разполагат и с твоя подпис на договора за наем на склада, където си скрил телата. Много умно! Не се ли сети, че след няколко дни ще започнат да миришат? Открили са кръвта на децата и твоите отпечатъци по моторния трион, който си използвал, за да ги нарежеш. И още много други неща.
— Не ми пука.
— Така ли? Защо?
— Защото знам, че съм вършил злини и че заслужавам да умра.
Едва не паднах от стола. Бях защитавал хора, решили да приемат съдбата и наказанието си, но при случай с вероятна смъртна присъда това не беше толкова лесно. Нямаше начин обвинението да предложи някаква сделка на Мейнард. Той беше изнасилил, убил и нарязал младо момиче — и приятеля му също. Освен това беше професионален престъпник. Единственото, което биха приели, беше Мейнард да се признае виновен за двете убийства и да приеме смъртната присъда. Но аз в никакъв случай нямаше да му позволя да направи това. Ако щатът държеше да го убие, аз трябваше да направя всичко възможно, за да могат властите да докажат, че са прави. Не можеше просто ей така да го заведа в съда и да кажа: „Окей, отказваме се. Можете да убиете подзащитния ми“. Щяхме да се явим пред съда независимо дали Мейнард го иска, или не.
— Високо оценявам това — казах, — но трябва да разбереш, че така или иначе ще се явим пред съда. За Бога, Мейнард, току-що спечелихме смяна на мястото на процеса. В Маунтън Сити поне ще имаш безпристрастен процес.