Погледнах я в очите.
— Знаеш, че те обичам и уважавам, но…
— Не се дръж покровителствено.
— Не се държа покровителствено. Просто ти казвам, че отивам. Можеш да крещиш колкото си искаш. Можеш да се обадиш и на проклетите ченгета. Не ми пука. Взех решение, Каролайн, и тръгвам.
Тя бавно си пое дъх.
— Обмислил ли си всичко?
— Разбира се, че съм го обмислил. — Седнах на един стол и започнах да си връзвам обувките. — Честно казано, мислих за това цял ден и нямам представа какво ще се случи, когато стигна там. Може и нищо да не се случи.
— Прекалено млада съм за вдовица.
— И аз съм прекалено млад, за да те направя вдовица.
Станах и взех запалка от чекмеджето и бутилка вода от хладилника. Отворих шишето и излях водата в мивката, след това завих капачката и тръгнах към гаража. Там на стената беше подпряна стара туристическа тояга от желязно дърво — бях си я донесъл преди няколко години от една екскурзия до планината Гранфатер в Северна Каролина. Беше дълга около метър и двадесет и твърда като стомана. Взех я и я огледах. Каролайн стоеше на вратата и ме наблюдаваше.
— Трябва ми мобилният ти телефон.
— Защо?
— Защото моят е на дъното на езерото Бун. Донеси го. Моля те.
Тя се обърна, влезе в къщата и след малко се върна и ми подхвърли телефона си.
— Взимаш тояга, когато те очаква престрелка?
— Ако нещата се развият както трябва, няма да има възможност да стреля по мен.
— Понякога нещата не се развиват така, както ги планираш. Като стана дума за планове, ти имаш ли?
— Почти.
— И по-точно?
— Не ти трябва да знаеш.
— Напротив.
— Довери ми се, не ти трябва.
Отидох до десетлитровия варел, в който имаше бензин за косачката, и напълних бутилката.
— Ще го замеряш с коктейл „Молотов“, а? — попита Каролайн.
— Не точно.
— Тогава за какво ти е този бензин?
— Диверсия, ако се наложи. Или пък стръв.
Последното, което взех, беше малкото фенерче, което стоеше на една лавица в гаража. Рио ме следваше навсякъде и тихичко скимтеше. Усещаше, че ще ходя някъде, и не искаше да пропусне забавата. Хвърлих тоягата, пластмасовата бутилка с бензин и фенерчето на пътническата седалка в хондата на Каролайн и затворих вратата.
— Дръж Рио — казах. Каролайн все още стоеше на вратата със скръстени ръце. — Пушката е заредена и на предпазител. Оставил съм я зад вратата на спалнята.
Тя започна да си гризе юмручето. Видях сълзи в очите й.
— Искам да дойда — каза Каролайн. — Не мога да понеса да стоя тук и да чакам. Докато се върнеш, вече ще съм полудяла.
— Няма страшно — казах. — Не се тревожи.
— Да бе.
— Трябва да го направя.
— Не, не трябва.
— Каролайн, успокой се. — Прегърнах я. — Ще ти звънна по телефона, щом свърша. Моля те, не ми звъни ти. Не искам да се тревожа, че мобилният може да звънне.
— Да се върнеш до четири — нареди тя. — И гледай да си цял.
— Говориш като майка ми. — Целунах я и се качих в колата.
Къщата на Младши беше на стотина километра от нашата. Докато карах по междущатската магистрала №81 към Нюпорт, прехвърлях наум различните възможности. Колкото повече мислех за това, толкова повече осъзнавах, че Каролайн е права. Готвех се да направя нещо щуро и опасно. В главата ми се въртеше някакъв смътен зачатък на план, но не бях сигурен как ще успея да се приближа до този тип. Минаваше полунощ, така че не можех просто да застана на входа и да почукам.
След като ме беше блъснал в езерото, Младши сигурно беше обхванат от параноя. И сигурно щеше да отвори с пистолет в ръка. Още по-голям проблем беше, че не знаех нищо за неговата къща, за съседите и квартала и дали няма куче… мамка му, та аз нищо не знаех. Когато бях рейнджър, бях ходил на няколко разузнавателни мисии: задачата ми беше да правя точни преценки на силата и позициите на противника, за да знаят командващите срещу какво са изправени. Щеше да е добре, ако разполагах със същата информация, преди да стигна до къщата на Младши, но трябваше да действам на сляпо.
Километрите бързо намаляваха, а в главата ми кънтеше бурен спор, сякаш на едното ми рамо бе кацнала мъничка Каролайн, а на другото — също толкова малък Джо.
„Обърни колата и се прибери. Може да те убият“.