Седеше на писалището си и преглеждаше кутия с веществени доказателства по случая Ейнджъл Крисчън. По-късно трябваше да се срещне с Джо Дилард. Дилард имаше право да види доказателствата. Обаче Ландърс не би отишъл в неговата приемна, нито пък Дилард би дошъл в кабинета му, затова следобед щяха да се срещнат в една от заседателните зали на съдебната палата.
Ландърс се притесняваше за този случай. Дийкън Бейкър беше намекнал, че срещу момичето няма много доказателства и че се надява или да си признае, или да стовари всичко на Ърлин Барлоу. Ейнджъл не бе направила нито едното, нито другото и сега Дилард щеше да я защитава. Дилард беше задник, но знаеше как да води дело. Ландърс подозираше, че има голяма вероятност да изгубят, а и сякаш за да влоши нещата, съдия Грийн беше насрочил началото на процеса малко преди изборите в август. Ако Бейкър изгубеше този случай, вероятно щеше да изгуби и изборите.
На Ландърс изобщо не му пукаше за Дийкън, но беше в играта отдавна и знаеше, че лайната винаги се стичат надолу. Ако загубеха процеса, прокурорчето веднага щеше да започне да се оглежда за виновници. И след като Ландърс водеше разследването, Дийкън щеше да обвини първо него. Щеше да почне да разказва наляво и надясно, че вината е негова, че е бил небрежен и че го е убедил да повдигне обвинение срещу Ейнджъл без достатъчно доказателства. Ландърс знаеше, че ако това стане, може да се сбогува с вероятността да бъде повишен, когато шефът му най-сетне се пенсионира.
Тъкмо беше взел снимката на Ейнджъл с насиненото лице, когато звънна секретарката.
— Един човек се обажда по телефона. Твърди, че разполага с информация за убийството на Тестър.
Ландърс натисна премигващия бутон на заетата линия.
— Кой се обажда?
— Казвам се Върджил Уотърсън. Разполагам с информация, която бихте могли да използвате.
— Каква информация?
— Доколкото разбрах, част от човешко тяло е била открита близо до моста „Пикън“? Нали така?
Маниак. Някакъв извратеняк искаше да говори за патката на убития проповедник.
— Точно така. И какво от това?
— В нощта на убийството някъде към един минах по моста. Точно в средата имаше спряла кола. Когато наближих, видях жена — стоеше до колата близо до перилата. Може да е хвърлила нещо във водата.
Мамка му! Свидетел? Къде се беше губил досега?
— Видяхте ли я добре?
— Да. Колата й беше с предницата към мен в отсрещното платно и тя се връщаше към нея. Осветих я цялата с фаровете. На средна възраст, носеше яке с някаква животинска шарка. Беше обута в най-тесните панталони, които съм виждал. Яркочервена коса.
Ърлин Барлоу. Не можеше да е друга. Ландърс започна да си води бележки.
— Ще я разпознаете ли, ако я видите?
— Вероятно.
— А колата? Успяхте ли да я разгледате?
— Да, господине. Мостът е тесен, така че трябваше да намаля. Беше корвет. Много запазен.
— Видяхте ли регистрационния номер?
— Съжалявам, не.
— А цветът?
— Беше тъмно, но съм почти сигурен, че е червена.
— Имаше ли някой друг на моста?
— Нямаше жива душа.
— А в колата?
— Не забелязах.
— Защо чакахте толкова дълго, за да се обадите и да ни разкажете това, господин… ъъъ, Уотърсън ли казахте, че се казвате?
— Да. Върджил Уотърсън. Опасявам се, че е малко неловко.
— Неловко?
— Не бих искал да се разчуе.
— Не бихте искали да се разчуе? Кое?
Мъжът заговори по-тихо:
— Заради жена ми. Нали разбирате. Аз съм женен.
— И какво от това?
— Бях в командировка и се върнах малко по-рано. Тъкмо отивах при едно лице.
— Кое лице?
— Бих предпочел да не казвам.
На Ландърс му просветна.
— Значи се връщахте от командировката и отивахте да посетите някоя друга жена?
— Ами…
— И се прибрахте чак на другия ден?
— Точно така.
— А след това чухте за убийството и сте събрали две и две?
— Правилно.
— Разбирам — промърмори Ландърс. — И защо внезапно променихте решението си? Защо се обаждате сега?
— Непрекъснато мисля за това. Всяка нощ сънувам онази жена на моста. Страхувам се, че може да сте арестували не когото трябва. Съвестта ми не може да го понесе.