— Би ли го помнила?
— Може би като сън, но със сигурност да.
— Ще носи ли правна отговорност за постъпката си, ако това се е случило?
— Вероятно не. Мисля, че бих могъл да свидетелствам, че при тези обстоятелства тя не може да носи отговорност за действията си. В този момент е била неспособна да различава правилното от неправилното.
— Проблемът за нас е, че за да си осигурим тази защита, тя трябва да признае, че го е убила.
— Така е.
— Тя казва, че не го е убила.
— Знам.
— И докъде я докарахме?
— Тя не ми е казвала, че го е направила. Що се отнася до мен, не го е извършила. Всичко, което ти казах, е чиста теория.
— Водил ли си си бележки?
— Разбира се.
— Пусни ги в машината за рязане на хартия.
След като бях привлякъл вниманието на Том — нещо, което ставаше трудно, — реших да го питам за Тестър-младши. Описах му с най-малките подробности случилото се между нас, включително измъченото и пълно с омраза изражение на Младши в нощта, когато ходих до къщата му.
— Грешка ли съм направил? — попитах.
— Всъщност — започна той — да отидеш там не е било толкова лоша идея, както може да ти се струва. Показал си му, че действията му може да доведат до сериозни последици. Може би този уплах го е върнал отново в действителността или поне за малко. Виждал ли си го оттогава?
— Не.
— Сигурно си го подплашил.
— Нямаше вид на изплашен. Смяташ ли, че ще се появи отново?
— Не мога да кажа със сигурност.
— Вероятно ли е?
— Зависи.
— От какво?
— От това как ще представиш баща му, когато започне делото. Трябва сериозно да си помислиш.
25 юни
16:00
След срещата си с Даяна и Том бях едновременно загрижен и уплашен. Реших, че е време да проведа един сериозен разговор с клиентката си. Исках да обсъдя с нея някои от по-инкриминиращите доказателства, но по-важното беше, че исках да проверя как ще се държи Ейнджъл при кръстосан разпит. Ако аз успеех да я хвана в лъжа, можеше да го направи и районният прокурор.
Тя вече не носеше белезници и окови на краката — очевидно вече не я смятаха за опасна. След като бях научил истинското й име, я попитах как иска да се обръщам към нея. Отговори, че иска да бъде наричана Ейнджъл. Мери Ан вече я нямало.
— Как се справяш? — попитах.
— Добре. Надзирателите се отнасят добре с мен.
Всеки път, когато я посещавах, се смайвах от нещо различно: гладкостта на кожата й, очертанията на лицето, пълните устни. Тя беше изключително красиво момиче, факт, който щеше да направи онова, което възнамерявах, още по-трудно.
— Има няколко неща, за които трябва да те питам. Някои неща, които ме притесняват. Искам да ми кажеш истината.
На лицето й се появи учудено изражение, но въпреки това тя кимна.
— Първо, искам да знам за връзката ти с Джули Хейс.
— Какво по-точно?
— Имаш ли някаква представа защо ще казва на полицията, че през нощта, когато е убит преподобният Тестър, ти и Ърлин сте си тръгнали от клуба веднага след него?
Бръкнах в куфарчето си, извадих копие от показанията на Джули и го оставих пред Ейнджъл.
— Това е копие от показанията, които е дала пред БРТ. Прочети ги.
Ейнджъл се вторачи за кратко в листовете, после отново вдигна очи към мен.
— Защо е казала това?
— Добър въпрос. Защо според теб?
— Не знам.
— Веднага след Тестър ли си тръгнахте с Ърлин?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Е, Джули казва, че сте го направили, и след като е подписала показанията си, сигурен съм, че ще свидетелства на процеса. Сърди ли ти се за нещо?
— Не мисля.
— Да я е яд на Ърлин по някаква причина?
— Не знам.
— Ревнуваше ли отношенията ви с Ърлин?
— И дума не ми е казвала по този повод.
— Виждала ли си някога Джули и Ърлин да спорят или да се карат за нещо?
— Не.