— Онази нощ Ърлин ли те закара вкъщи?
— Да.
— Каква кола караше?
Тя се поколеба.
— Какво?
— Каква кола караше Ърлин тази вечер?
— Нищо не разбирам от коли.
— Имаш ли представа как изглежда шевролет „Корвет“?
— Не.
— Стига, Ейнджъл, това е спортен автомобил. Лъскав и бърз. Трябва да е бил червен.
— Наистина не разбирам нищичко от коли.
— На следващия ден Ърлин същата кола ли караше?
Тя отново се поколеба и ме помоли да повторя въпроса.
— Нали Ърлин те откара вкъщи през нощта, когато беше убит преподобният Тестър?
— Да.
— Закара те до вкъщи с нейната кола. Нали така?
— Да.
— На следващия ден същата кола ли караше, или друга?
— Не знам. Предполагам, че същата. — Погледна нагоре, докато отговаряше, затова си помислих, че може би лъже, и продължих да разпитвам за колата.
— Джули е казала пред полицията, че в нощта, когато е убит Тестър, Ърлин карала червен корвет. Казала е, че Ърлин се е отървала от нея и на следващия ден вече е била с друга кола. Това истина ли е?
— Не мисля.
Въздъхнах. Исках да й повярвам, но неопределеността на отговорите й не ми помагаше. Реших да я притисна по-здраво, затова леко повиших тон и треснах с длан по масата.
— Това ли ще кажеш на прокурора, когато ти зададе същите въпроси на свидетелската скамейка? Така ли ще му отговориш? „Не мисля“? Ако смяташ да отговаряш така, направо ще те разкъса. А сега ми отговори честно! На следващия ден Ърлин друга кола ли караше, или не?
Звукът от стоварената върху масата длан я беше смаял, а от повишения тон започна да губи контрол.
— Не. Мисля, че караше същата кола.
— Мислиш? Мислиш, че е карала същата кола? Ейнджъл, това не е достатъчно убедително. Това е уклончив отговор. Съдебните заседатели не си падат по уклончивите отговори.
— Какво трябва да кажа?
— Защо не опиташ с истината? Тук сме само двамата. Ако ми кажеш, че на следващия ден Ърлин е карала различна кола, няма да изскоча навън и да разкажа на полицията, нито пък на Ърлин, че си ми казала.
Тя скръсти ръце на гърдите си и кръстоса крака — класическа защитна поза — и започна да се полюшва напред-назад със стола. Очевидно се бореше със самата себе си, опитваше се да вземе някакво решение.
— Госпожа Ърлин не е убивала никого.
— Не съм казал, че го е направила.
— Но си го мислиш. Знам. — Права беше. Бях започнал да вярвам, че Ейнджъл защитава Ърлин. Ако беше истина, това бе грешка, която можеше да й струва живота.
— Джули казва, че Ърлин е сменила колата на следващия ден след убийството на Тестър. Твърди, че с Ърлин сте си тръгнали веднага след като Тестър си е заминал от клуба. Значи или Джули лъже, или ти и Ърлин. Ако лъже Джули, трябва да знам защо. Ако лъжете вие двете, пак трябва да знам защо. И така. Кой лъже?
— Джули.
— Защо?
— Не знам.
— Тогава ми разкажи за колата на Ърлин. На другия ден след убийството на Тестър с друга кола ли беше?
— Не.
Отново се озовахме в началото. Джули лъжеше и единствената причина, която можех да посоча на журито, беше, че е наркоманка, която може би я е яд или ревнува отношенията, възникнали между Ърлин и Ейнджъл. Не знаех дали съдебните заседатели ще повярват на подобно обяснение.
— Сега можеш да си свалиш ръцете.
— Какво?
— Ейнджъл, хората си скръстват ръцете, когато имат чувството, че са заплашвани или нападнати. Това е признак за защитна реакция и не искам да го правиш, когато седнеш на скамейката на свидетелите. А сега ми разкажи за синината на лицето ти. Онази, която е заснела полицията.
Тя отново се поколеба и несъзнателно докосна с пръсти бузата си. После започна бързо да премигва.
— Ударих се в една врата — отговори накрая.
— Кога?
— Мисля, че на следващия ден.
— Къде?
— В клуба. Точно се готвех да мина през нея и някой я отвори от другата страна. Удари ме право в лицето.
— Ърлин ми каза, че след убийството на Тестър не си стъпвала отново в клуба.
— Вярно. Значи трябва да е било предишния ден.
— В деня, когато Тестър е бил убит?
Тя кимна.
— Сигурна ли си?
— Аха.
— Кой беше от другата страна на вратата?