— Не помня.
— Не си спомняш човека, който те е ударил толкова силно, че ти е направил синина на бузата?
— Спомних си. Беше Хедър.
На челото й се бяха появили малки капчици пот и реших малко да намаля натиска. Запитах се дали Хедър ще потвърди, че е блъснала Ейнджъл с вратата, и си отбелязах да накарам Даян Фрай да говори с нея. Ейнджъл съзнателно беше свалила ръцете от гърдите си и ги беше положила върху масата. Забелязах, че се някак обезцветени. Не силно, но и двете бяха леко бледи до около два сантиметра и нещо над китката. Спомних си, че Ърлин ми бе казала да я питам за ръцете й. Докоснах лекичко едната.
— Какво ти е на ръцете? — попитах възможно най-внимателно.
— Изгорих ги, когато бях малка. — Думите бяха безизразни, монотонни, а изражението й изведнъж стана празно.
— Как?
— Правех овесена каша на братята и сестрите ми. — Замълча доста продължително. — И изпуснах лъжицата в тенджерата… без да искам. — Отново направи пауза.
— И?
— Мама Бети ми натика ръцете в кашата и ме накара да я извадя.
— Боже мили! Ейнджъл, значи ръцете ти изглеждат така заради изгарянията?
Тя кимна.
— На колко години си била?
— Не съм сигурна. На пет, може би на шест.
Потреперих. Тя описваше случилото се, сякаш описваше разходка в парка. Изведнъж беше станала далечна и безразлична, сякаш някой е изключил шалтера й.
— А осиновителят ти? И той ли ти причиняваше злини?
Повторно кимване.
— Искаш ли да ми разкажеш за това?
Сълзи започнаха да пълнят очите й. Тя не отговори, но нямаше и нужда.
— Често ли си случваше?
Тя кимна отново и сълзите започнаха да се стичат по бузите й.
Започна да казва нещо, но спря. Внезапно осъзнах, че участвам в състезание по теглене на въже, в което Ейнджъл играеше ролята на въжето. Някой друг дърпаше от другата страна и заподозрях, че това е Ърлин. Тя избухна в сълзи, стана и се подпря на масата. Раменете й почнаха да се тресат, устните й потреперваха беззвучно. Риданията се усилваха с всяка секунда и преди да се усетя, тя изпадна в истерия.
— Моля те — казах, когато спря да си поеме дъх след едно особено пронизително ридание. — Ейнджъл, трябва да се успокоиш. Единственото, което искам, е да науча истината.
Тя ми хвърли поглед, който ми казваше, че съм прекалил, и си пое дълбоко дъх.
— Защо не искаш да ми повярваш? — изпищя. — Казах ти, че не съм го убила! Защо ми задаваш всички тези въпроси? Смятах, че си на моя страна. Мислех те за приятел!
Обърна се и започна да блъска с юмруци по вратата.
— Моля те, почакай. Успокой се, Ейнджъл. На твоя страна съм. — Станах от стола и протегнах ръка, за да докосна рамото й.
— Не ме докосвай! Стой настрана от мен!
Вратата се отвори и тя почти се строполи в ръцете на единия от двамата надзиратели. Тръгнах към нея, но вторият надзирател заби пръст в гърдите ми и каза:
— Назад. — Каза го съвсем сериозно, а и като се имаше предвид, че беше въоръжен и готов да защити точно тази затворничка, побързах да се подчиня.
Вдигнах ръце и отстъпих назад в стаята, а той тресна вратата пред лицето ми.
28 юни
13:30
В събота следобед Рони дойде в задната стаичка на клуба. Ърлин, която бързаше да навакса с канцеларската работа, веднага разбра, че нещо го тревожи. Рони имаше толкова сладка малка трапчинка на брадичката. Когато беше разстроен, изражението му ставаше такова, че двете страни на трапчинката се издуваха и заприличваха на възлите по ствола на бреза. Тази трапчинка напомняше на Ърлин за Гюс, което си беше съвсем естествено, след като Рони му беше племенник. Не беше толкова красив като Гюс, но въпреки това хващаше око: висок и добре сложен, с тъмноруса коса и сини очи. Единственото, което Ърлин не харесваше, бяха грозните татуировки по цялото му тяло: излизаха изпод ризата и се катереха по шията и врата и изпълзяваха от ръкавите, откъдето се спускаха надолу чак до върховете на пръстите. Заради тях приличаше на бандит.
— Какъв е проблемът, скъпи? — попита Ърлин. — Имаш вид на човек, чието куче току-що е било застреляно.
— Пак ни прекараха.
Мамка му. На Ърлин не й харесваше, че носи толкова неприятна новина, особено след посещението при сладката малка Ейнджъл в затвора. Ейнджъл беше толкова смазана, колкото не я беше виждала никога. Бедничката. Разказа й, че господин Дилард се нахвърлил върху нея с всякакви неудобни въпроси. Дори попита Ърлин дали не смята, че имат нужда от друг адвокат. Но Ърлин веднага изясни нещата. Господин Дилард е точно онова, от което имат нужда. Говори на Ейнджъл толкова дълго, колкото й разрешиха да остане. Когато си тръгна, Ейнджъл вече се чувстваше много по-добре. Ърлин дори успя да я накара да се усмихне няколко пъти. Но рее още й беше много мъчно за нея. Горката, вече беше преживяла толкова ужасни неща. Сърцето я болеше, че трябва да я гледа как отново страда.