— Приставите! — изрева съдията, дори се надигна от мястото си, и посочи Джони Уейн със съдийското чукче. — Изведете го и му запушете устата.
Нахвърлиха му се на секундата. Двамина го повалиха на земята, а останалите се присъединиха към веселбата. Чух как защракаха фотоапарати и ахканията на хората, докато се изтеглях встрани. През цялото време, докато го блъскаха и ритаха, Джони Уейн сипеше мръсотии. Накрая съдебните пристави го надвиха и го задърпаха за краката, тялото му се влачеше по пода. Седнах на адвокатската маса и за кратко се запитах дали да се почувствам обиден, че Джони Уейн ме нарече жалко подобие на адвокат. Може би наистина съм жалко подобие на човешко същество, но съм много добър адвокат.
След няколко минути съдебните пристави, вече подредени в стегната фаланга, пак вкараха Джони Уейн в съдебната зала. Бяха натикали нещо в устата му и я бяха залепили с широка лепенка. Запитах се как ли ще се почувства, когато я дръпнат от подкастрената му брадица. Изправиха го на подиума срещу съдийската маса.
— Господин Нийл — започна съдията, — твоето малко избухване ме накара за момент да обмисля възможността да отменя самопризнанието ти и да те накарам да се изправиш пред съда. Но реших, че това наказание е по-подходящо за човек като теб. Ти ще умреш в затвора, но преди да пукнеш, мисля, ще има много неща, които да очакваш с нетърпение. Красив млад мъж като теб, с голяма уста като твоята, без съмнение ще се ползва с огромна популярност сред затворниците. Убеден съм, че ще се превърнеш в любимец на содомитите. Присъдата не се отменя. Доживот без право на помилване. А сега го разкарайте оттук.
Последната картина от Джони Уейн, която остана в главата ми, беше как го влачат по пода, защото отказа да ходи, а от очите му върху сребристата широка лепенка капеха сълзи. За него сигурно най-страшното беше, че по време на боричкането с охраната комбинезонът му се беше измачкал.
За да избегна срещата с медиите, се измъкнах през страничната врата, слязох по стълбите и поех обратно през отделението за затворниците. Серж тъкмо претърсваше една дамска чанта. Щом ме видя, върна чантата на жената и се забърза към мен.
— Ей, Дилард, чу ли за убийството?
— Кое убийство?
— Намерили са някакъв тип заклан в „Бъджет Ин“. Някой му отрязал патката. Тази сутрин една котка я намерила край езерото.
— Серж, не съм го извършил аз — отвърнах и си продължих по пътя.
— Може би ще ти се наложи да защитаваш убиеца — подвикна и се изсмя. — Може пък да се окаже също толкова невинен, колкото милия Джони Уейн. Просто смазан от системата.
12 април
10:00
Мобилният телефон на специален агент Филип Ландърс започна да звъни малко преди десет сутринта, точно в мига, когато той пъхаше в устата си тортила с пълнеж „Соник“. Обаждаше се Бил Райт, специалният агент, който отговаряше за клона на Бюрото за разследване в Джонсън Сити, Тенеси. Бил беше началникът на Ландърс. Не че тоя тъп подмазвач го биваше за началник. Ландърс трябваше да е на неговото място. По негово лично мнение той беше най-умният, трудолюбив и красив агент от клона на ФБР в Тенеси. Обаче той вярваше, че съвсем скоро ще получи своя шанс, защото Райт се готвеше да се пенсионира.
— В мотел „Бъджет“ има труп — започна Райт, докато Ландърс бавно дъвчеше и зяпаше непълнолетната келнерка с ролкови кънки. — Мъж. Намушкан. Това е всичко, което зная. Обадих се на криминалистите. Сигурно вече са тръгнали.
Полицията в Джонсън нямаше щатове за криминалисти, затова убийствата се прехвърляха на БРТ. Ландърс спокойно довърши тортилата. Нямаше защо да бърза. Трупът вече беше изстинал.
Пристигна на паркинга на „Бъджет“ половин час след получаването на обаждането. Там вече имаше шест патрулки. И на шестте бурканите святкаха, сякаш полицаите, които ги управляваха, вършеха някаква работа. Патрулиращите полицаи винаги удивяваха Ландърс. Можеха да стоят с часове на някое местопрестъпление, да се помайват и да клюкарстват, с надеждата да се докопат до късче информация, която да споделят с колегите си. Ако извадеха късмет, успяваха да зърнат тялото и когато се прибираха, разказваха на жените или гаджетата си отвратителните подробности.
Ландърс отвори багажника на колата си, извади латексови ръкавици и тръгна по стъпалата към стая №201. Вън беше облачно и ръмеше, но въпреки това му трябваха няколко секунди, докато очите му се приспособят към сумрака в помещението. Щом прекрачи прага, веднага подуши миризмата на кръв. Погледът му се плъзна наляво. Над леглото се беше надвесил Джими Браун, смахнат бял боклук с остригана глава, който след двадесет години бачкане се беше издигнал от патрулен полицай до детектив в полицията на Джонсън. На леглото бе проснато нещо, което приличаше на бял мъжки кит. Много блед мъжки кит. Човекът беше чисто гол и лежеше по гръб. С патраво разкрачени крака и разперени ръце. Проснат и покрит с черна засъхнала кръв.