— Господин Дилард, нека ви задам един въпрос — каза съдия Глас. — Ако тази млада жена ви беше напълно непозната и беше откраднала колата на дъщеря ви и едно скъпо бижу, принадлежащо на жена ви, щяхте ли да стоите тук и да ме молите да отсъдя минимално наказание? Особено като се има предвид досието й с минали престъпления? Хайде сега за разнообразие да кажете истината.
— Тя не е напълно непозната, така че въпросът е безсмислен — отговорих аз. — Освен това аз винаги казвам истината в съдебната зала. Проблемът е, че понякога не искате да я чуете.
— Внимавайте с езика, господин Дилард. На прага сте да бъдете обвинен в неуважение. — Гласът му започна да трепери, което означаваше, че е на прага да получи гневен пристъп, който щеше да затъмни здравия му разум.
— Съдия, моят тон не се различава по нищо от вашия — отговорих. — Това съдебно разглеждане на пледоарията на сестра ми, че е виновна, ли е, или за нещо друго? Защото, ако става дума за личната ви неприязън срещу мен, може би няма да е лошо да помислите дали да не се оттеглите като съдия и да й позволите да се признае за виновна пред непредубеден съдия.
Глас беше грубиян и като всички грубияни, се ядосваше и объркваше, когато някой му се опънеше. Наистина притежаваше властта да ме вкара в затвора, но бях сигурен, че не съм направил нищо, за да го заслужа. Ако наредеше да ме арестуват, щях да го унижа пред апелативния съд.
— Не се ласкай, момче — отговори той троснато, пак на „ти“. — Аз пазя личната си неприязън за важни хора, а ти със сигурност не влизаш в тази категория.
— Добре, тогава да свършваме с това. — Усмихнах се.
— Не приемам тази съдебна сделка в този вид — обяви Глас. — Тя може да пледира за две последователни тригодишни присъди или две едновременни шестгодишни или, ако не иска, да застане пред съда. Тя няма да излезе от моята съдебна зала с по-малко от шестгодишна присъда.
— Защо? — попитах аз. Знаех, че съдиите мразят най-много тази проста четирибуквена дума. Повечето от тях имат усещането, че няма нужда да дават обяснения. Нали са съдии. Носят тога и тя им дава властта да правят почти всичко, каквото си поискат.
— Защо ли, Дилард? Защо? Защото аз казвам така. Защото сестра ти е боклук. Не иска да работи, не плаща данъци, поглъща наркотици като прахосмукачка и на всичко отгоре е крадла. Тя е в тежест на обществото и мястото й е в затвора. Ако не искаше да влиза в затвора, не трябваше да съобщаваш на полицията за извършеното от нея. Нали ти си се обадил в полицията?
Колкото и да ми беше неприятно да го призная, той беше прав. Когато вдигнах телефонната слушалка, знаех, че излагам Сара на риска да отнесе дълга присъда. Обаче гневът ми се беше изпарил и си бях внушил, че онова, на което се е съгласила, е предостатъчно.
— Какъв е проблемът? — попита Глас. — Да не би да онемя?
— Това е между вас, районния прокурор и нейния адвокат — отговорих. — Аз си отивам.
— Приятен ден — подвикна Глас.
Обърнах се и си тръгнах ядосан и унижен. След час се обадих на Лиза Мейс и тя ми разказа, че служебният защитник отвел Сара в дъното на залата и й обяснил, че ако застане пред съда и бъде осъдена, съдия Глас може — и вероятно ще го направи — да я осъди на дванадесет години затвор.
— Тя се съгласи на шестте години — каза Мейс, — но съдията отново занарежда, че ти си се обадил на полицията. Тя му е ядосана, но най-много я е яд на теб.
5 юли
08:20
Седях заедно с Томас Уокър, с помощник районния прокурор Фред Джулиън и двама пристави в кабинета на съдията в Маунтън Сити и се приготвяхме за съдебния процес срещу Мейнард Буш. Съдебните пристави бяха Дарън и Дейвид Бауърс, весели и неразделни близнаци на петдесет и няколко. Всеки път, когато ги виждах, се смееха. След като в края на 60-те завършили гимназия в Маунтън Сити, се записали в армията доброволно, за да могат да останат заедно. Дарън в своята кафява униформа на заместник-шериф разправяше някаква история от войната. Дейвид, също униформен, седеше със зачервено лице в другия край на стаята.
— И значи влизаме ние в тоя мърляв публичен дом в Сайгон — тъкмо казваше Дарън, примижал като нахитрял чичка. — След почти цял месец в джунглата бяхме по-надървени от трикури козли. Дейви, пиян като казак, залита към дъртата виетнамска мадам, слага ръце на кръста й като Джон Уейн и започва да ломоти: „Колко за минет и чукане, госпожо Цепнати очи?“ Дъртата обаче явно знаеше повече английски, отколкото си мислеше, защото го изгледа с такъв поглед, който може да свали хрома от бронята на кола. После изведнъж му се усмихва мило и казва: „Твоето парче голямо момче?“ В началото Дейви не разбра за какво говори, но тя посочи кура му и повтори: „Покажи. Покажи ми голямото си парче!“