12 април
10:20
Каролайн Дилард, облечена в зашеметяващ модерен тъмносин костюм от „Келвин Клайн“, си пое дълбоко дъх, изправи рамене и закрачи към приемната. Зад бронираното стъкло седеше намусен дундест мъж на средна възраст с къса коса, сресана по средата, и уста, пълна с тютюн за дъвчене. Беше с черна риза с корава яка и с избродирана на гърдите значка. Под нея бяха извезани думите „Център за задържане, окръг Вашингтон“. Докато Каролайн се приближаваше към гишето, той изстреля кафеникава тютюнена струйка в една пластмасова чашка от кафе.
Каролайн взе бланката за свиждане, усмихна се и каза:
— Трябва да се срещна със затворник номер 7740. — В Центъра за задържане на окръг Вашингтон хората, изглежда, нямаха имена. Всичко и всички бяха номерирани.
Пазачът я погледна похотливо и попита:
— Имаш ли лична карта, хубавице?
— Казвам се Каролайн Дилард — отговори тя. Това беше едва третото й посещение в Центъра за задържане и по време на другите две не беше попадала на този служител. Бръкна в чантата си, извади шофьорската си книжка и я пусна в металния поднос под стъклото.
— Адвокатка ли си? — попита пазачът.
— Аз съм помощник на Джо Дилард.
— Съпруга?
— Да.
— Прекалено хубава си, за да си женена за тоя мърляч.
Каролайн въздъхна.
— Ако провериш списъка на лицата с разрешен достъп, ще ме намериш.
Полицаят отвори една тетрадка със спирала и без да бърза, започна да преглежда страниците.
— Надушвам те през прозореца — каза. — Миришеш хубаво.
— С удоволствие ще кажа на началника ти, че харесваш как мириша — Каролайн се вгледа в името, избродирано под баджа. — Полицай Кейгъл, нали? Шерифът ни идва на гости всяка Коледа. Много добри приятели сме. — Това си беше чиста лъжа, шерифът никога не беше стъпвал у тях, но май подейства.
— Знаете как се отива до помещението за адвокатите, нали? — изсумтя полицаят и й върна книжката.
Каролайн кимна и се усмихна.
— Е, заповядайте тогава.
Каролайн бързо мина през хаоса от решетки и стоманени врати. Малко се притесняваше от това посещение, защото никога не знаеше в какво настроение ще е затворничката, с която идваше да се види. Беше в затвора от девет месеца, най-дългия срок, който беше излежавала. Беше задигнала чековата книжка на майка си, бе подправила чек и бе дала парите за кокаин. Джо я беше защитавал. Беше успял да убеди прокурора да намали обвинението, но заради множеството сблъсъци на Сара Дилард със закона прокурорът беше настоял в замяна на по-лекото обвинение тя да излежи присъдата си в окръжния затвор и после да мине на изпитателен срок.
Пет минути след като Каролайн седна в адвокатската стая, една надзирателка отвори вратата и се отдръпна, та затворничката да влезе.
Сара не носеше белезници — не беше опасна. Нямаше риск да избяга — излизаше само след няколко часа. Усмихна се и кимна на Каролайн.
Каролайн стана да прегърне зълва си.
— Как си?
— Нормално — отговори Сара Дилард.
— Изглеждаш добре.
— Ти също. Даже дяволски добре.
Седнаха.
Каролайн винаги се изненадваше от приликата между съпруга си и по-голямата му сестра. Косите и на двамата бяха гъсти и черни, очите зелени, зъбите бели, а телата — стройни и жилави.
Единственият видим недостатък на лицето на Сара беше малък розов белег, който разсичаше като светкавица лявата й вежда — спомен от удара на някакъв наркодилър на улицата. Сара имаше високи скули, силни челюсти и брадичка с трапчинка. Джо казваше, че когато били малки, често ги смятали за близнаци. Приликата понамаляла, когато Джо започнал да расте и дръпнал с цяла глава и съответните килограми. Каролайн се възхищаваше на свежата красота на Сара — направо не беше за вярване, че от години злоупотребява с наркотици и алкохол.
— Взе ли решение по въпроса, за който разговаряхме? — попита Каролайн.
— Ако искаш да знаеш, това не ме радва особено.
— Защо?
— Каролайн, прекалено голяма съм, за да живея при брат си. Прекалено голяма съм, за да се нанеса у вас. Оценявам онова, което се опитвате да направите, но смятам, че е по-добре да вървя по своя си път.
Каролайн се втренчи настойчиво в зелените й очи.
— По своя си път? Както го правиш през последните двадесет години?