Образът, който Ейнджъл представляваше за бъдещите съдебни заседателки, беше още по-сложен. Средната жена във Вашингтон Каунти, Тенеси, е консервативна и набожна. От устата на агент Ландърс тези консервативни жени щяха да научат, че Ейнджъл е бегълка и че е работила, макар и за съвсем кратко, в стриптийз клуб. Щяха да чуят, че Ейнджъл Крисчън вероятно не е истинското й име и че Ландърс не е успял да намери информация за миналото й. Само това можеше да се окаже достатъчно за много жени да гласуват „виновна“, но моята по-голяма грижа беше ревността. Ако съдебните заседателки усетеха, че Ейнджъл се смята за красавица или че по някакъв начин се опитва чрез хубостта си да спечели предимство в очите на съдебните заседатели, нямаше да имаме никакъв шанс.
Каролайн лично избра гардероба и грима на Ейнджъл и когато сутринта я видях да влиза в съдебната зала, изпитах благодарност към уменията на жена ми. Черното сако с панталон и кремавата блуза бяха консервативни, но класически и достатъчно свободни, за да скрият извивките на тялото й, но не старомодни. Обувките бяха черни и ниски, а косата й беше сресана назад и стегната в кок. Едва забележимият грим само подчертаваше фантастичните й кафяви очи. По устните нямаше блясък, нямаше сенки около очите, нито руж и не носеше бижута. Приличаше на красива уплашена студентка. Всичко беше съвършено.
Кимнах и се усмихнах на групата бъдещи съдебни заседатели, когато съдия Грийн ме представи. Веднага огледах залата за Тестър-младши. Нямаше го. Представих Ейнджъл и сложих ръка на рамото й. Исках съдебните заседатели да разберат, че не ме е срам да я докосвам, че я чувствам близка и че й вярвам. Ейнджъл кимна и се усмихна, точно както й бях казал да направи.
Седнах на мястото си и съдия Грийн започна с процеса по подбор на съдебните заседатели, тоест бръкна в купчина книжни ивици, измъкна една напосоки и прочете името на нея:
— Люсил Бентън.
Една жена с джинсово костюмче се надигна и каза:
— Аз съм. — И вдигна ръка.
— Слезте долу. — Гласът на съдия Грийн прозвуча така, сякаш беше домакин на телевизионно предаване. — Откъде сте?
— От Лаймстоун — отговори жената, докато крачеше към отделението за съдебни заседатели.
— А, Лаймстоун! Прекрасно градче. И как вървят работите в Лаймстоун, госпожо Бентън?
Трепнах. Седях до жена, която щяха да съдят за убийство, а съдия Грийн както обикновено политиканстваше и най-безсрамно се подмазваше на съдебните заседатели. Аз си водех бележки, докато той напътстваше първите тринадесет да седнат в отделението за съдебните заседатели, следващите седем да седнат на първия ред от местата за публиката, точно зад преградата. Най-накрая, след половин час безплодни задевки от страна на съдията, чух думите:
— Господин Мартин, можете да се заемете с разпита на съдебните заседатели.
Франки Мартин се изправи, оправи вратовръзката си и се премести на подиума. За първи път в живота си се готвеше да се обърне към съдебните заседатели в процес за убийство. През последните четири години се беше занимавал с обвинения за простъпки в районния съд. Обаче беше привлекателен и красноречив млад мъж и се държеше самоуверено. Освен това се бореше за оцеляването си в прокуратурата. Фактът, че Дийкън Бейкър не беше в съдебната зала, означаваше едно-единствено нещо: той смяташе, че случаят е загубен. Мартин беше изкупителната жертва на Бейкър. Ако помощникът изгубеше процеса, от следващата седмица щеше да се занимава с разводи.
Наведох се и прошепнах в ухото на Ейнджъл:
— Искам много внимателно да наблюдаваш съдебните заседатели. Ако някой по някаква причина те кара да се чувстваш неудобно, трябва да ми кажеш.
Тя кимна. Каролайн очевидно й беше сложила и малко парфюм. Миришеше на люляк.
Мартин прекара един час в разпит на бъдещите съдебни заседатели. Говореше гладко, беше учтив и не направи някои от грешките, които правят новаците прокурори при първия си голям процес. Съдия Грийн не получи никаква възможност да го накара да се почувства неловко.
Когато Мартин най-накрая си седна на мястото, дойде моят ред. Бях запомнил имената на съдебните заседатели; усмихвах се и бях изключително вежлив с всички. Благодарих им, че изпълняват една толкова важна за обществото дейност, и им казах, че ако случайно им задам въпрос, който ги кара да се чувстват неудобно, могат да поискат от съдията да отговорят насаме. Помолих ги да говорят открито и честно за чувствата и разбиранията си по широк кръг въпроси и докато го правеха, ги наблюдавах внимателно, като търсех и най-малките признаци за недоволство.