— О, стига вече. Моля те, кажи, че не си била целия път дотук, за да се заяждаш с мен.
— Бих целия път дотук, за да се опитам да влея малко разум в дебелата ти глава. Ако не дойдеш да живееш с нас, къде ще идеш? Какво ще правиш?
— Имам приятели.
— Какви приятели? Дилъри и наркомани? Трябва да стоиш настрана от такива хора.
— Така ли? — Зелените очи проблеснаха гневно, но Каролайн устоя на вторачения поглед. — Виж какво, това, че си жена на брат ми, не ти дава право да ми четеш лекции. Защо го правиш? И защо не дойде Джо, а ти?
Каролайн подпря лакти на масата и се наведе към Сара.
— Правя го, защото те обичам. Искаме да ти помогнем. А Джо не е тук, защото не може да понесе да те види отново в затвора. Това го убива.
— Да ме види в затвора го убива? Ами да се опита да поживее тук известно време. Това ще му влее малко съчувствие към клиентите му.
— Той има достатъчно съчувствие към клиентите си и особено към теб. Направи всичко възможно за теб, включително парите, които ти изпращаше всеки месец.
— Ще гледам да не забравя да му пратя благодарствено писмо, когато изляза.
— Сара, по дяволите. Защо си толкова цинична? Защо не можеш да повярваш, че някой може да те обича и да иска да ти помогне? Това е всичко. Няма някакви уловки.
— Няма уловки? И какво, ако утре вечер ми се прииска да се надрусам?
— Казах, че няма да има уловки, но няма да минем без правила. Ако някой от нас забележи следи от наркотици или алкохол, излиташ през вратата.
Сара се усмихна.
— Знаех си. „Сара, ще те обичаме, докато си послушничка. Ако пак направиш беля, няма да те обичаме повече“.
— Пак ще те обичаме, но просто няма да ти помагаме да се самоунищожаваш.
— Благодаря, не. — Сара стана, отиде до вратата и натисна звънеца за надзирателката.
— Значи край и никаква благодарност?
— Да.
— Добре. — Каролайн също стана и тръгна към срещуположната врата. Двете стояха в неловко мълчание, извърнали глави една от друга.
— Предложението остава в сила — каза Каролайн, когато надзирателката отвори и Сара тръгна да излиза. — Просто ела.
12 април
11:15
Агент Ландърс много добре знаеше, че ще има допълнителен натиск да направи бърз арест, защото мъртвият тип е бил проповедник. Не че нямаше да има натиск, ако беше водопроводчик или барман. Но проповедниците все още заемаха специално място в сърцата на хората от горната част на Източен Тенеси. Убийството на божи човек си беше лична обида срещу Създателя.
„Пърпъл Пиг“ беше малко заведение за бургери и бира, разположено на километър и половина от Щатския университет на Източен Тенеси. Приличаше малко на старите английски кръчми, в които едни и същи хора седят на едни и същи места, разказват си стари смешки и пият една и съща бира.
Ландърс обядваше тук два или три пъти месечно. От време на време се отбиваше на по бира или две след работа. Собствениците му бяха съученици от гимназията и той познаваше неколцина от редовните посетители и келнерките. Особено келнерките. Имаше телефоните на всичките, дори на онези, които бяха омъжени.
Умел с жените, така се самоопределяше.
Спря форда на паркинга, взе снимката на Тестър и забърза към вратата. Подуши мазнината веднага щом слезе от автомобила. „Пърпъл Пиг“ не отваряше за закуска, но на паркинга имаше коли. Ландърс знаеше, че служителите се подготвят за обедния наплив.
Отвори му Пати Гилеспи, сладка малка брюнетка не по-висока от кинта и петдесет. Тя и брат й Съни бяха собственици на заведението. Ландърс я беше изчукал веднъж в женската баня на един баскетболен мач в гимназията. Искаше да разбере какво е усещането да го правиш с миньонче.
— Трябва да говоря с теб — каза той, щом влезе и се стовари на един стол пред бара. Помещението беше сумрачно и миришеше на застоял цигарен дим и пържено. Цялата стена срещу бара беше опасана с огледало и Ландърс изгледа Пати одобрително, докато тя го заобикаляше.
— Каква е разликата между сперматозоида и агента на БРТ? — попита тя. Обичаше да го закача.
— Не знам — отвърна Ландърс. — Ти кажи.
— Сперматозоидът има шанс едно на един милион да се превърне в човешко същество. Какво ще пиеш?
— Пепси. Нося една снимка, която искам да погледнеш.
— Вършиш истинска полицейска работа?