— Джо, какво не е наред? Кажи ми.
— Вероятно ще е най-добре, ако точно сега ме оставиш на мира.
— Да те оставя на мира? Защо? Какво съм направила?
— Нищо — отговорих. — И точно това е част от проблема.
Всъщност докато карах към къщи, трупах гняв и срещу Каролайн. Аз трябваше да се грижа за нея, което означаваше, че трябва да продължавам да работя. Но ми беше писнало да си скъсвам задника от работа за хора, които нито го заслужаваха, нито го ценяха. Писнало ми беше да ме използват, да ме лъжат и да се тревожа дали онова, което правя, е правилно или погрешно. Всичко ми беше дошло до гуша.
— Скъпи, обичам те — каза тя.
— Голяма работа.
— Днес си бил доста натоварен. Какво ще кажеш за една гореща вана?
— Не искам гореща вана. Защо не вземеш да направиш каквото те помолих и не ме оставиш на мира?
— Как смееш да ми говориш така! — възкликна Каролайн. — Зная, че си мразиш работата. Зная, че понякога мразиш и себе си, но това не означава, че можеш да си го изкарваш на мен. Не съм направила нищо, освен да те обичам и да се опитвам да ти помагам в трудните периоди, и няма да стоя тук и да слушам как ме ругаеш. Джо, аз не съм бърсалка!
Усещах единствено напрежението в главата си. Направо губех съзнание. Минах покрай нея и се върнах в кухнята.
— Какво правиш? — Тя стоеше точно зад гърба ми. Тръгнах към вратата. — Къде отиваш?
— Навън — отговорих. — Излизам.
Точно това и направих. Отидох с колата до един бар в Джонсън Сити, „Фритърс“. Седнах сам на бара и известно време пих водка. След това поисках чашка „Йегермайстер“. След това още една. Седях там часове.
Когато излязох от бара, валеше дъжд, но не ми пукаше. Казах си, че трябва да отида на още едно място. Прекосих града, като държах едната си ръка върху дясното си око, за да не виждам двойно. Минах през портата на Администрацията на ветераните. Завих към района, където бяха гробищата с дългите редици бели кръстове, и по пиянски внимателно стигнах до парцела, където беше погребан баща ми. Слязох от колата и залитах под дъжда, докато не го намерих.
След това легнах върху гроба и изгубих съзнание.
Сънувах, че лежа в гъсталак в джунглата на Гренада. По някакъв начин се бях откъснал от отделението си. Лицето ми беше намазано с камуфлажна боя и бях насочил картечница срещу някаква пътека. Група от шестима кубински войници се приближаваше към мен. Бях заложил мини „Клеймор“ в ров край пътеката и грижливо бях скрил кабелите.
Първият кубинец влезе в обсега на мините. Трябваше да изчакам да наближат и останалите. Щом и те навлезеха в зоната, щях да открия огън. А когато се хвърлеха в рова, щях да натисна бутоните и да взривя мините. Щеше да се получи чудесна касапница.
Щом и последният влезе в зоната, започнах да стрелям с М60. Покривах ги с къси откоси. Кубинците се хвърлиха в рова. Взривих мините и земята потрепери. Кубинските оръжия замлъкнаха и отидох да довърша акцията.
Чух свиренето от раната в гърдите на първия от групата, който лежеше по корем в рова. Лявата му ръка беше откъсната и запратена на метър от него. Подбутнах го в ребрата с крак и го обърнах. Вторачих се в лицето на дете. Беше някъде на шестнадесет и приличаше на мен.
Започнах да пищя.
25 юли
01:00
Джери Бърд ме намери в дъжда. Джери беше пазач на Администрацията на ветераните, също ветеран. Познавахме се от петнадесетина години. Жена му беше учила в същата гимназия като мен, а синът му играеше бейзбол с Джек. Имахме доста общо и през тези години неведнъж си бяхме прекарвали добре.
Когато ме събуди, нямах ни най-малка представа къде съм, нито как съм стигнал дотук. Валеше като из ведро и зъбите ми тракаха. Той ми помогна да се изправя и ме хвана под ръка.
— Джо, какво правиш тук, по дяволите?
— Нямам представа.
Джери се обади на Каролайн по мобилния си телефон. Каза й къде съм и че можем да приберем колата ми на сутринта. След това ме закара до нас.
— Какво става? — попита Каролайн, когато Джери си тръгна. Бях изпил две чаши толкова силно кафе, че направо ми се накъдри езикът. Видях, че е плакала, но се надявах да не започне пак. И така се чувствах достатъчно зле. — Направо се поболях от тревога по теб.
— Съжалявам — измънках. — Преживях малък срив.
Винаги бях държал Каролайн настрана от най-гадната част в работата ми и в миналото ми. Те бяха грозни и плашещи, а Каролайн — красива и мила. Страхувах се да не би някак си да я омърся, ако й кажа истината, но по-страшното беше, че тя можеше да си помисли, че съм слаб и лош.