— Весталки — повтори Никой. — Имаш предвид жриците девственици, нали?
— Ох, да, девствениците — въздъхна Йоланте. — В днешния скверен свят всички се фокусират точно върху обета за въздържание на весталките. Всъщност те са били нещо много повече от това.
— Извинявай — каза Никой. — Не знаех.
— Задръжте, още не съм свършил — намеси се Бърти. — Кастел Гандолфо, летният дворец на папата, е прочут и с други любопитни неща. Между стените му има не една, а две изключително модерни астрономически обсерватории. Погледнете и ще видите куполите им.
Никой погледна надолу и наистина ги видя. Двата модерни сребристи купола — с отворите за големите телескопи в тях — бяха най-високите структури в комплекса и стърчаха сред по-голямата група стари сгради.
Йоланте, която седеше на мястото на втория пилот до Никой, огледа района около двореца.
— Виждам хора да лежат по улиците, в парковете, дори в някои от лодките — каза тя. — Явно камбаната, ударила над Рим, е приспала и всички тук.
Никой посочи.
— Ще кацна на магистралата ето там. Не се обиждай, Бърти, лекциите ти по история са чудесни, но ще ми кажеш ли отново защо сме тук? Заради двореца ли? Или заради гадния император убиец на девственици?
— Не — отвърна Бърти. — Заради езерото. То се нарича Лаго Албано и именно там ще намерим емисаря на Албано.
След двайсет минути тримата стигнаха при брега на езерото, далече под огромния папски замък.
Никой не се беше опитал да ги спре, тъй като всички жители на района наистина бяха приспани от камбаната на сирените.
Езерото се простираше пред тях, заобиколено от високите, почти отвесни стени на кратера.
— Албано не е обикновено езеро — каза Бърти. — А вулканичен кратер, запълнен от дъждовете. Това означава, че за разлика от нормалните езера, то няма естествен изход, през който да се оттича събралата се дъждовна вода.
Стигнаха до някаква римска руина на брега.
Тя представляваше голяма сложна структура, правоъгълна тухлена сграда, която навлизаше в обраслия с дървета стръмен бряг.
През средата й минаваше прав каменен канал, по който водата от езерото се вливаше в тунел в задната част на сградата. Над всичко това се извисяваше великолепна каменна арка.
Развалините бяха отлично запазени и красотата им спираше дъха.
— Римляните били много добри строители, особено когато става въпрос за пренасяне на вода — каза Бърти. — Това езеро, подобно на още няколко в областта, от време на време преливало през стените на кратера и наводнявало близките селища. Затова римляните направили канал, с който да контролират нивото му и да изпускат вода при нужда. Целта на тази древна постройка е именно такава. И се нарича емисар.
Йоланте поклати глава.
— Значи емисарят на Албано не е човек, а римска развалина.
— Точно така — каза Бърти.
Над сградата се издигаха десетки чворести дървета, чиито корени пълзяха като змии по стените. Гаснещото оранжево небе надничаше между листата над главите им.
Сякаш се намираха в някаква идилична пещера, излязла от приказка.
— Състоянието на сградата е изумително добро — отбеляза Никой. — Трябва да им се признае на римляните, строели са така, че да трае вечно.
— Виждала съм картини на това място — каза Йоланте. — Стари картини.
Бърти кимна.
— Луиджи Росини и Джамбатиста Пиранези имат детайлни гравюри на тези руини. Лично аз предпочитам тези на Росини, тъй като предават по-ясно невероятната строителна техника, но гравюрите на Пиранези също са чудесни.
— Прилича на гигантски отводнителен канал — каза Никой.
— И е точно това — потвърди Бърти и посочи тунела във вътрешната стена на сградата, в който изчезваше каналът. Вътре можеше да се пъхне човек, но щеше да му е доста тясно. — Този тунел е дълъг повече от километър и е прокаран под лек наклон. Бил е построен някъде около четиристотната година преди нашата ера. Хиляди роби са работили в продължение на шест години, за да прокопаят стената на кратера. Работата била ужасно опасна…