— Бърти — меко го прекъсна Йоланте. — И аз като Никой обожавам лекциите ти по история, но точно сега сме тръгнали да спасяваме света. Какво ще намерим тук?
— Да, да. — Бърти забърза напред към тунела, като прекрачваше корени и пълзящи растения. — Папата пише, че е пратил бележките на Църквата за местоположението на Синята камбана до емисаря на Албано. Кастел Гандолфо е едно от най-добре охраняваните места на Църквата. Емисарят се намира дълбоко под него. Чувал съм стари свещеници да прошепват на смъртното си ложе за хранилище, построено в пределите на Кастел Гандолфо, където се пазят най-специалните тайни на Църквата — както ценни, така и смущаващи, — които не бива да бъдат видени от никого. Мисля, че папата е имал предвид именно него, когато е споменал емисаря на Албано.
— А ти какво мислиш? — обърна се Йоланте към Никой.
Никой погледна древния тунел. Обрамчен от пълзящи растения, напукан от годините, той изглеждаше тъмен, стар и зловещ.
Никой включи фенерчето си.
— Камбаната ни трябва, за да събудим света, така че нямаме избор. Влизаме.
Влязоха в построения преди две хиляди и петстотин години тунел. Газеха до глезените в зловонна вода, лъчите на фенерите им пронизваха сумрака.
В сенките тичаха плъхове. Римските тухли бяха покрити с плесен.
И после, след около четиристотин метра навътре, стигнаха до стара метална решетка в дясната стена.
Зад нея имаше модерна стоманена врата, очевидно тежка и сериозно подсилена. По ръбовете й имаше гумено уплътнение.
И беше отворена от някакъв свещеник или монах на средна възраст, който сега лежеше заспал на прага.
— Явно е стоял тук, когато е ударила камбаната на сирените — каза Никой.
Прекрачиха спящия и влязоха в подземното хранилище.
Помещението беше със скромни размери. Двете му странични стени бяха заети от стъклени витрини, съдържащи древни предмети и съкровища.
В една от тях Йоланте видя стар железен пирон.
На табелката пишеше: CLAVUS ЕХ CRUCIFIXIONEM CHRISTUS.
— Пирон от разпятието на Христос — преведе Йоланте. — Еха!
Пред третата стена имаше голям покрит с йероглифи каменен саркофаг, определено най-голямото нещо в хранилището.
Йоланте прочете символите по него.
— Мили Боже. Това е ковчегът на Хуфу! От Голямата пирамида. Едно от най-големите съкровища на археологията, което уж така и не било открито.
— Църквата пази във Ватикана и уреуса на Големия сфинкс — обади се Никой. — Определено проявяват голям интерес към Древен Египет.
— Заради култа към слънцето — каза Йоланте.
В средата на помещението имаше бюро, на което имаше два стари римски свитъка, поставени един до друг.
Бърни прегледа набързо първия.
— Какво пише? — попита Никой.
Погледът на Бърни пробяга по текста.
— Това е документ от времето на император Диоклециан. Той казва: „Дори под изтезания весталките не издадоха къде е скрита събуждащата камбана. Virgo maximus — това е най-главната весталка — не ми каза дори когато заповядах да убият сестрите й пред очите й. Затова екзекутирах и нея.“
— Определено е мразил весталките — отбеляза Никой.
— Така, както би могъл да ги мрази само един невеж император — каза Йоланте. — Мразил ги е заради образованието им, което им е давало предимство. Векове наред весталките са имали много влиятелно положение в римското общество, най-вече защото трупали в храма си огромно съкровище от древни астрономически познания, повечето от които идвали от Египет.
Лесно е било да омаеш необразованите маси, като предскажеш затъмнение, за което знаеш, че ще настъпи. За обикновените римляни весталките били почти свръхестествени с мъдростта си и жриците с готовност поддържали това гледище.
— Те не се ли грижеха за някакъв вечен огън? — попита Никой.
— Да — отвърна Йоланте. — Всеизвестно е, че са поддържали в храма си свещения огън на Рим. Успели да убедят римляните, че пламъкът е въплъщение на самата същност на града, жизнената му сила, душата му. И че ако той угасне, Рим ще падне. Много хитро. Не само че направили така, че да изглеждат вълшебници благодарение на познанията си, но и със свещения си пламък станали жизненоважни за самото съществуване на Рим. Затова римляните правели какво ли не, та весталките да са доволни. Непорочността им била пазена. Всеки, който си позволял да обезчести, изнасили или убие весталка, плащал за това с живота си. Било голяма чест нечия дъщеря да бъде приета в ордена им. Естествено, весталките имали врагове, след които Домициан и набиращото сила християнство, което поради някаква причина не си падало по жени с ум. Когато през 455 г. вандалите влезли в Рим, весталките избягали от храма си и изгасили свещения огън. С угасването му дошъл и краят на Рим, което всъщност само подсилило митовете около тях.