Ти си чудесна, грижлива и мила. И никога, ама наистина никога не се отказваш.
Ти беше най-добрият модел за подражание, който би могла да има Лили, и най-хубавото е, че изобщо не подозираше, че си такава. Воин, изкован в ирландските специални части, с блестящ ум, направен още по-остър в Тринити Колидж. Ти беше просто ти.
Помня как една вечер гледах от прага, докато четеше на Лили стихотворенията „Изключителна жена“ и „Аз пак се вдигам“ на Мая Анджелоу. Беше зашеметяващо. Всяко малко момиче би трябвало да има това изживяване — да чуе жена като теб да чете тези стихотворения.
И, Боже мой, ти си корава! Често си спомням онзи път, когато препускахме из целия свят в търсене на шестте камъка на Рамзес и аз попаднах в засада, а ти поведе екипа в Африка. И там, съвсем сама, успя да победиш онова племе неета. Абсолютен. Гадняр.
И след всичко това, когато си мисля за теб, виждам само усмивката ти.
Зоуи, най-голямата чест в живота ми беше да бъда твой съпруг.
Много съжалявам, че това трябваше да приключи.
Но Зоуи никога нямаше да прочете тези думи.
Тя беше изпреварила Джак по пътя към Другата страна.
Второ изпитание на достойнството
Безкрайният тунел
Пасифая [жената на цар Минос] родила Астерий,
когото наричали Минотавър.
Той имал глава на бик и човешко тяло;
и цар Минос… го затворил и го държал в Лабиринта.
Аполодор, „Библиотека“, 2 в.
— Ще повярваш ли, Ариадна? — рече Тезей. –
Минотавърът почти не оказа съпротива.
Хорхе Луис Борхес, „Домът на Астерий“[2]
26 декември, 10:00
Джак Уест седеше в полумрака, отпуснал глава в ръцете си.
Намираше се в някакъв каменен тунел, но не му пукаше.
Мислеше за Зоуи, повлечена в бездната по време на катастрофалното падане на гигантския сталактит.
Лили беше коленичила до него, а Усмивката стоеше на стража. Растор беше минал през тунела само преди няколко минути и те не бяха сигурни дали още не е някъде наоколо. Истън пристъпи по-навътре в тунела с включено фенерче на пистолета си, за да види накъде води той.
Лили прегърна Джак през раменете.
— Ох, татко.
Джак не отговори. Просто се взираше в нищото, онемял от шок.
— Татко, трябва да продължим — прошепна Лили.
Джак продължи да мълчи.
Когато най-сетне я погледна, очите му бяха пълни със сълзи.
— Трябва ли? Налага ли се?
Лили се изненада. Никога не го беше чувала да казва нещо подобно. Никога.
— Разбира се, че трябва — каза тя. — Трябва да спрем Сфинкса. Както и Растор и онези гадни монаси.
Джак не каза нищо.
— Татко, погледни ме. — Лили го хвана за брадичката и обърна главата му към себе си. — Гадно е, наистина е гадно. Ти я обичаше, знам. Аз също я обичах, но нея вече я няма. Знаеше, че това може да се случи. Именно затова тя написа своето послание, именно затова всички ги написахме.
Джак продължаваше да мълчи.
И се взираше с празен поглед в нея.
Лили обаче не се предаде.
— И какво ще правиш сега? Ще спреш ли? Защото ти казвам, че ако смяташ да направиш това, аз не мога. И няма да спра. Ако си се предал, просто ще продължа сама, защото някой трябва да го направи. Добре, мога да ти надрънкам куп глупости как Зоуи не би искала да се отказваш, но и двамата знаем, че си достатъчно умен за подобни приказки. Затова ще ти кажа следното. Видя какво стана с Джулиъс Адамсън, след като рицарите на Златната осмица убиха брат му Лаки в Лондон. Джулиъс беше съкрушен от загубата му, взе безумното решение да се изправи срещу рицарите и единственото, което постигна, беше да го убият. Така че не можеш…
— Дечко — тихо рече Джак. Благодаря. Просто ми дай малко време да осъзная всичко това.
Извади телефона си и отвори файл, който се беше надявал никога да не отваря.
Писмото от Другата страна на Зоуи.
Беше кратко, само няколко реда:
Джак,
Обичах те от мига, в който те видях. Благодаря, че и ти ме обичаше с всичките ми недостатъци. Това само по себе си направи живота ми достоен да се живее.
Ще те чакам от другата страна.
Джак преглътна и примигна с насълзени очи.
После избърса сълзите си, стана и кимна на Лили.
— Добре. Имаме работа за вършене.
Лили се усмихна нежно и го прегърна.
— Извинявай, че се наложи да съм малко груба с теб.