— Ох, татко, той…
Всеки страх, всяка мъка, всяко болезнено чувство, което беше изпитвала към Дион, се изливаше от нея в риданията й.
— … той беше чудовище.
— Определено, дечко — отвърна Джак, като я притискаше към себе си. — Но вече го няма. Добре го подреди. Кучият му син вече няма да нарани никого.
Погледна я в очите.
— Като стана въпрос за това, млада госпожице, не ти ли се вижда странно, че стреля по теб от упор и не улучи? Чудя се къде ли се е дянало онова старо коприварче. Търсих го преди време във фермата, но не го намерих. Ти си го взела.
Лили извади дисковидното устройство от джоба на гърдите си. Това беше едно от старите изобретения на Магьосника, наречено коприварче — устройство, което отклоняваше полета на движещи се по-бавно от звука проектили като куршумите.
— Намерих го миналата година в работилницата във фермата — каза тя. — Напомни ми за Магьосника и затова го задържах. Дори не знаех дали все още работи, но определено се радвам, че действа.
Джак поклати глава.
— Мисля, че Магьосника щеше да остане много доволен, че ти е спасил живота. След цялото това време той продължава да е с нас.
— Да.
— О, и още нещо — добави Джак. — Вече никъде не тръгваш първа.
Огледаха входа на тунела.
Каменните статуи от двете му страни бяха абсолютно неподвижни. Дори в тях да имаше сребърни или нещо друго, то все още не се беше съживило.
Джак извади нова светеща пръчка и надникна в тунела.
Той беше широк около три метра и от него полъхваше лек ветрец. Като се изключи това, беше особено тъмен и зловещ.
Докато Джак се взираше, Истън доведе Усмивката при Лили, посочи я и каза:
— Бронзов. Заповядвам ти да защитаваш и нея.
Лили кимна.
— Благодаря, Истън.
Джак — взираше се в тъмнината — каза:
— Безкрайният тунел. Нещо ми казва, народе, че ни чака дълга разходка.
Четиримата влязоха в тунела.
Безкрайният тунел
Макар и не буквално безкраен, тунелът наистина се оказа много, много дълъг.
Беше с квадратно сечение, със страна около осем стъпки, така че Джак можеше да върви изправен.
Стените му бяха от огромни каменни блокове, поставени така майсторски, че Джак и спътниците му почти не можеха да забележат процепите между тях.
Тунелът имаше и още една черта, която трябва да се отбележи — не беше напълно тъмен.
На всеки петнайсетина метра в тавана имаше вградени малки светещи сфери с големината на топка за голф.
Те пулсираха със зловещ нюанс на червеното — кървавочервено, и къпеха тунела в алено сияние, което караше човек да настръхне. Светлината не беше силна, но след като очите им свикнаха, не им беше трудно да виждат без допълнителни помощни средства.
Джак беше благодарен за това, защото Лили имаше само обикновено фенерче, а Истън — монтираното на пистолета му. Самият Джак пък разполагаше единствено с малкото фенерче на каската си. Искаше да пести батериите. Така че трябваше да се възползват от всеки друг източник на светлина, който им се предлагаше.
И това беше добре дошло, защото вървяха часове наред.
През това време минаха покрай шестнайсет двойки стражи. Всеки път, когато стигаха до тях, ги заобикаляха предпазливо и мълчаливо. Стражите така и не се събудиха.
Продължаваха напред в червения сумрак.
Вървяха в колона по един.
Усмивката водеше, следван от Джак и Лили, а Истън беше последен.
Отначало разговаряха, но с изнизването на часовете разговорите им оредяха.
След известно време Лили, която вървеше след Джак, започна да забелязва, че в неговото мълчание има нещо повече.
Главата му беше наведена и той повече се тътреше, отколкото вървеше с обичайната си пружинираща походка. Беше се оттеглил някъде дълбоко в себе си.
„Зоуи“, помисли си Лили, ускори крачка и се изравни с него.
— Хей, шампионе. Как си?
Той примигна и излезе от унеса си.
— Честно казано, не много добре, дечко. В главата ми е пълна каша. Въртят ми се какви ли не мисли. Как не мога да повярвам, че я няма, как си отиде така внезапно, защо не се задържах с нея, колко много я обичам, колко много вече ми липсва, как наистина не мога да си представя, че бих могъл да продължа без нея, и защо да си правя труда да спасявам свят, който никога няма да научи, нито пък ще му пука за жертвата й…
— Добре, стига толкова, господине! — изненадващо сурово го сряза Лили.
И докато го казваше, скочи пред него, като го накара да спре насред крачка.
Джак я изгледа неразбиращо.