„Как ще се справя с това?“ — помисли си Джак.
„Просто като не гледам нагоре. И към лицето му“.
Джак впери поглед в мрака отвъд златния.
На петнайсетина метра след телата и останките на бронзовите имаше друг подтунел.
Той се обърна към Лили.
Тунел отпред. Отивам да проверя.
Лили кимна.
Джак преглътна и като гледаше в краката си, бавно и внимателно заобиколи златния.
Статуята не помръдна.
Не оживя. Не се нахвърли върху Джак и не го разкъса на парчета.
Не направи абсолютно нищо.
Само се издигаше на пиедестала си, зловещо неподвижна.
Със сведен поглед, без да посмее да хвърли и един поглед към статуята, Джак си помисли за библейската история за жената на Лот. Ангелите на Бог казали на Лот той и семейството му да не поглеждат назад, докато бягат от Содом. Жената на Лот обаче не се подчинила, озърнала се назад и заради греха си се превърнала в стълб от сол.
И изведнъж Джак разбра защо статуята е обърната в тази посока.
Целта й беше да спре всеки, който бяга назад по тунела.
Явно тунелът на Дион бе имал подобен златен.
Може би в невежеството си Дион и хората му бяха говорили в близост до него и го бяха събудили. Или бяха минали покрай него, стигнали бяха до задънен край и когато са тръгнали обратно, един от тях е погледнал лицето му.
Така или иначе, Джак трябваше да впрегне целия си самоконтрол, за да не погледне назад към златния.
Всяка фибра на любопитството му искаше да се озърне през рамо и да огледа златния, но Джак твърдо продължи да гледа надолу и напред, без да поглежда големия златен автомат.
На слабата червена светлина на сферите в тавана стигна до двете тела, лежащи на пода на тунела.
Това бяха монаси на Омега.
Издаваха ги сивите пясъчни часовници, висящи на верижки на вратовете им.
Единият пясъчен часовник се беше стопил и бе изгубил формата си, но другият беше непокътнат.
Джак го прибра в джоба си. Сивият камък, с който беше пълен часовникът, се беше оказал полезен веднъж, под Мон Сен Мишел в Ламанша. Можеше да им послужи и сега.
Двамата монаси не носеха традиционните си раса. Вместо това бяха в бойна екипировка с колани.
Нямаше значение. Никакво облекло не би могло да ги предпази от онова, което ги беше сполетяло.
Подобно на скуайърите на Дион, техните дрехи, кубинки и каски също бяха станали едно с кожата им под въздействието на някакви високи температури.
Телата им представляваха отвратителна смес от плат, кожа и кост.
Един от монасите беше държал пистолет, който също се беше разтопил и бе станал едно с пръстите му. Другата му длан беше напълно обезобразена и сега представляваше отвратителна лепкава локвичка в края на ръката му.
„Какво е станало тук?“ — помисли си Джак.
Наведе се да огледа по-добре лицето на единия от монасите.
Гледката беше отвратителна. Кожата на лицето му се беше разтекла, разкривайки челюстта и зъбите…
От гърлото на монаха се разнесе гъргорене.
Джак се дръпна.
Този невъобразимо стопен човек беше все още жив.
Монахът се изкашля отвратително и изхрачи кръв.
Джак се сви от погнуса.
Монахът замърмори с дрезгав шепот:
— Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе до другия свят. Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе до другия свят…
Джак се намръщи.
Кетер? Малкут?
Знаеше тези термини.
Те бяха от Кабала.
Кабала бе колекция древни мистични учения, за които се твърдеше, че предхождат всички големи съвременни религии по света. През хилядолетията се беше сдобила с определена мистериозност, тъй като тайните й бяха познати само на малцина „посветени“. Кабала се занимаваше предимно с вечния и божествен свят на битието, от една страна, и със смъртния, материален свят, в който живеят хората, от друга — и който е изобразен като диаграма чрез Дървото на живота, което Джак и останалите вече бяха видели.
В традицията на Кабала — и като част от Дървото на живота — Кетер беше най-горната небесна равнина или — поради липсата на по-добра дума — Небето. Малкут пък беше нейната противоположност, най-ниското ниво на Кабала и входът към още по-тъмния долен свят.
На прага на смъртта, подложен на непоносима болка, монахът бълнуваше нещо като мантра, научена от изучаването на отвъдния живот.