— Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе…
Докато умиращият монах продължаваше да бълнува, Джак огледа тунела, като внимаваше да не поглежда назад към златния.
Забеляза, че каменните стени от двете страни на телата са покрити с големи радиално разположени драскотини, сякаш някой беше взривил нещо и ударната вълна се беше отпечатала в камъка.
Погледът му спря върху двата втвърдили се бронзови и едва сега Джак видя белег на пода до тях.
Той имаше формата на малка черна звезда, като от взривила се ръчна граната.
Джак погледна към тавана директно над монаха.
И го видя.
Или по-скоро не го видя.
Алената сфера би трябвало да се намира точно над белега, но вместо нея в тавана имаше само празна вдлъбнатина.
Сферата се беше откъснала от нея и беше паднала на пода.
„Те не просто осигуряват светлина… — осъзна Джак. — Ако паднат от тавана на пода, се взривяват и освобождават някаква топлина…“
Отново погледна двамата обезобразени монаси на Омега и стопените останки на бронзовите. И пак си помисли за Дион и скуайърите му.
Те бяха подложени на някаква изключителна горещина — толкова невероятна горещина, че беше стопила оръжията им и бе втечнила бронзовите. Макар че изобщо не беше засегнала златния.
И тогава той си спомни друго предупреждение на Имхотеп.
Пази се от течния огън.
Погледна от следата на пода към празната вдлъбнатина горе… и към всички други червени сфери, подредени по тавана.
Господи. Те бяха стотици, а само една от тях беше причинила това!
Джак се беше озовавал неведнъж на смъртоносни места, но никое от тях не можеше да се сравнява с това.
Без да вдига глава, той даде знак на Лили:
Идвайте.
Изгасете фенерите. Не говорете.
И недейте — недейте — да поглеждате лицето на статуята.
Животът ни зависи от това.
След секунди Лили, Истън и Усмивката се озоваха до Джак и всички слязоха забързано в следващия подтунел. Златният продължи да е все така напълно неподвижен.
Оставиха умиращия монах на Омега на съдбата му. Той продължаваше да шепне дрезгаво с разтопени устни: Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе до другия свят…“.
Спуснаха се в подтунела, като задействаха водния капан, но Джак бързо постави длан върху пиедестала и водата спря, след което изтичаха по стъпалата в другия край.
Златният не ги последва.
Излязоха от втория подтунел и се озоваха в друг дълъг равен участък. И облекчението на Джак, че са минали успешно покрай златния, моментално се изпари.
Нещо тук не беше наред.
Трябваше му момент да осъзнае какво по-точно — тази част на тунела беше по-тъмна.
Тотално тъмна.
На тавана нямаше червени сфери, а само редица от десетина празни вдлъбнатини.
Джак се напрегна. Капан може би?
Тъй като още не искаше да включва фенера на каската си, той бръкна в раницата, извади очилата за нощно виждане и си ги сложи.
Погледна надолу и видя каменните плочи на пода, окъпани в зелената светлина на уреда.
После вдигна глава да погледне напред и видя разярена фигура с остри зъби да се носи към него.
Фигурата се блъсна в Джак, просна го на пода и изби очилата за нощно виждане.
Тъмнина. Пълен мрак.
Джак беше като ослепял.
В следващия миг нападателят го възседна, почна да го удря, мъчеше се да издере лицето му.
Джак пък се мъчеше да отбива пороя удари. Докато се защитаваше, чу писъка на Лили и звуци от борба.
— Можеш ли да се биеш, докато си сляп! — изврещя мазен глас. — Можеш ли, можеш ли!?
В мига преди очилата му да отлетят нанякъде, Джак беше успял да зърне нападателя си.
Вандал — пъргав и жилав, който също носеше очила за нощно виждане.
Съществото можеше да вижда — за разлика от Джак.
И освен него имаше най-малко още един вандал, който атакуваше Лили…
Бум.
Насред цялото движение Джак чу зад себе си някакъв глух тътен.
Златният ли беше това?
Да не би да се беше събудил?
Опа…
Още не можеше да види нищо. Намираше се в пълен мрак.
Вандалът продължаваше да го атакува — съскаше, удряше и хапеше — и Джак вдигна ръката си от титан да защити лицето си. Без да знае, че ръката е от метал, вандалът я захапа свирепо и изврещя от изненада и болка.
— Ох!
Джак се възползва от момента и замахна в мрака с титановия си юмрук с надеждата да улучи.
Успя.