Пет моста — изключително дълги, изработени от странния бронз и с ниски парапети — започваха като спици на колело в горната част на сталактита.
Всеки мост водеше към един от пет входни тунела като този на Джак, които свършваха в огромната пещера.
Само че мостовете не достигаха до отворите на тунелите.
Свършваха на около шест стъпки от тях и на същото разстояние под тях.
Джак погледна надолу към широката празнина между него и началото на моста.
Създателите на това място бяха оставили празнината по очевидни причини — целта й беше да попречи на някой да скочи обратно във входния тунел, след като се е озовал на моста…
Джак замръзна.
На моста имаше някого.
Точно по средата му, препречваше пътя.
Момент, това не беше човек.
А статуя. Каменна статуя — висока, с човешка форма.
И в следващия момент статуята започна да се тресе, сякаш вътре в нея нещо се напукваше, и внезапно външната й обвивка от камък се разпадна на малки парченца, разкривайки фигурата, затворена доскоро в нея.
Сребърен.
Един от елитните стражи автомати, едно ниво над бронзовите.
И този сребърен стоеше по средата на моста и им препречваше пътя.
— Вече определено не сме в Канзас — прошепна Лили.
— Джак… — настоятелно се обади Зоуи.
Големият камък се плъзгаше по тунела зад тях, като продължаваше да набира скорост.
Мислите на Джак препускаха бясно.
Всичко се случваше прекалено бързо.
Джак искаше да научи повече за това място, преди да скочи на някакъв мост с ниски парапети и сребърен, но плъзгащият се към тях камък вземаше решението вместо него.
Умът му още обработваше всичко това, когато някакъв ужасяващ писък го накара да се обърне.
— Някой да ме убие! — Същият глас, който бяха чули по-рано.
Джак погледна надясно и видя източника на вика на съседния мост.
Монах на Омега.
Гледката накара Джак да преглътне от ужас.
Монахът лежеше по гръб на моста… само че заради парапетите си мостът беше пълен до колене с втвърден сив камък и нещастникът беше наполовина вграден в подобното на цимент вещество.
Монахът явно беше паднал в сивия камък, когато той е бил в течно състояние, защото ръцете, кръстът и торсът му бяха сковани в него, а главата му стърчеше над камъка.
Но не това беше ужасяващата част.
Ужасяващата част бяха двамата вандали, които клечаха до него и отхапваха кървави парчета от лицето и раменете му.
Изяждаха го жив.
— Господи, моля те, убий ме!
Джак се взираше с ужас. Сфинкса несъмнено беше оставил и други вандали при входовете.
Недалеч от пируващите човекоядци стоеше друг сребърен, очевидно оставен да пази онзи мост. Той стоеше върху сивия камък, не в него, напълно безстрастно, без да обръща внимание на ужасния канибализъм пред себе си.
— Това е наистина смахнато — каза Лили.
— Джак… — отново се обади Зоуи.
Огромният плъзгащ се камък се движеше бързо и всеки момент щеше да ги достигне.
— Лили, Зоуи, скачайте по-бързо — нареди Джак. — На моста. Ще ви последваме.
Двете жени скочиха, прелетяха над бездната и се приземиха приклекнали на металния мост.
Джак се озърна към камъка, който продължаваше да се носи към тях по тунела.
Истън също скочи заедно с бледоликите си.
Беше ред на Джак.
Плъзгащият се камък беше само на няколко стъпки от него, когато той скочи от ръба на отвора над пропастта…
… точно когато плъзгащият се камък достигна отвора зад него и полетя надолу в бездната.
Джак се пльосна по корем на моста. Лили и Зоуи го изправиха.
— Вече няма връщане назад — каза Лили.
— Да — съгласи се Джак.
От мястото си в края на моста той отново погледна към пещерата.
И видя онова, което търсеше.
Изхода.
Далече под тях, на нивото на заострения връх на сталактита, имаше поразителен дълъг мост, украсен с обелиски.
Мостът водеше към единствения очевиден изход от пещерата — висока декоративна арка, бележеща отвора на тунел в стената. Но с този мост имаше проблем.
Беше разрушен в средата.
Някой — най-вероятно Сфинкса — беше взривил част в центъра, най-вероятно за да попречи на пристигналите по-късно да пресекат моста.
Но стратегията не беше проработила напълно.
Джак виждаше нещо на моста, прехвърлено през взривената част.