Две огнени кълбета изпълниха канала им, изпепелявайки двамата сърби.
Лили се обърна към Алби.
— Ето защо не излизаш от каналите.
Изчакаха следващото завъртане и когато то се случи, не се опитаха да изскочат навън.
Защото стената им се завъртя не надолу, а нагоре и се превърна в таван на пещерата; всички се запремятаха в бункера и с писък Лили падна право към тесния прозорец и полетя през него…
… Алби се метна през бункера и улови протегнатата ръка на Лили в последния миг, като в същото време се вкопчи в ръба на прозореца с протезата си.
Когато въртенето спря, бункерът им се оказа напълно преобърнат. Лили продължи да пищи, увиснала от прозореца на двеста метра над пода на лабиринта.
Джак и Зоуи побързаха да помогнат на Алби и я издърпаха вътре.
Сега седяха на обърнатия таван на бункера и можеха само да чакат лабиринтът да се завърти отново.
Използваха времето, за да потвърдят маршрутите за следващите два етапа, включително до следващия бункер, до който достигаше диагонален мост, започващ от стената.
След като лабиринтът се завъртя отново, изскочиха навън и забързаха по стената на лабиринта.
Беше трудно. Като завиваха насам и натам, катереха се и пълзяха, те се движеха с цялата възможна скорост по стената през лабиринта и стигнаха до обърнатия настрани бункер с диагоналния мост.
Метнаха се през входа му точно когато лабиринтът започна да се завърта отново и се залепиха за стената.
Но когато въртенето спря, се озоваха отново на пода, така че Джак ги прикани да не спират, а да продължат към следващия бункер.
С две думи, работата беше трудна и изискваше пълното им съсредоточаване, скорост и енергия. Понякога трябваше да мислят бързо и да се движат бързо, друг път се налагаше да чакат.
— Просто не можеш да изгубиш концентрация в този лабиринт — изпъшка Алби по време на следващата почивка. — Не можеш да почиваш дълго, а за сън и дума не може да става.
Лили кимна.
— Вече наистина сме в трудната половина на Лабиринта.
При поредното спиране в бункер Джак се загледа по дължината на лабиринта.
Той продължаваше сякаш до безкрайност и зашеметяваше със сложността си.
От време на време зърваше движещите се светлини на Растор и Сфинкса, които продължаваха упорито напред.
Джак си погледна часовника.
17:00 местно време, 28 декември.
— Вървим вече повече от дванайсет часа и ще ни трябват още толкова, за да излезем от това нещо. Събитието Омега ще настъпи в 3:06 по Гринуич на 29 декември. Или в 5:06 местно време.
Зоуи също си погледна часовника.
— Значи имаме само дванайсет часа?
— Само — потвърди Джак. — Дванайсет часа да стигнем до Трона на смъртта. Сфинкса иска да седне на него, а Растор печели, ако го унищожи или ако попречи на някой друг да седне на него.
Пое си дълбоко дъх и погледна екипа си.
— Продължаваме напред. Не можем да спрем, независимо колко сме уморени. Ще спим, след като спасим вселената.
И така те продължиха през смъртоносния въртящ се лабиринт.
Понякога напредваха бързо.
Дори успяха да минат през няколко завъртания, докато стояха на някои от диагоналните мостове.
Идеята беше на Зоуи и наистина им спести доста време.
Качваха се на вървящ нагоре диагонален мост и после, докато лабиринтът около тях се завърташе от могъщия си механизъм, спираха, като внимаваха да стоят в средата на моста.
С въртенето на лабиринта мостът се накланяше надолу. Когато завъртането приключваше, те просто тичаха надолу по него към новия „под“.
Но по-често напредъкът им беше бавен и успяваха да правят само кратки преходи от един бункер до следващия.
Друг път правеха грешки и трябваше да бързат обратно до предишния бункер, за да не останат в откритите канали.
А имаше и случаи, когато се оказваха на стена, където напредването беше още по-трудно и бавно, защото им се налагаше да пълзят и вървят по стените на каналите, сякаш го правеха по рафтове.
И разбира се, имаше ги и онези случаи, когато заради въртенето бункерът им се озоваваше на тавана. Тогава нямаха друг избор, освен да останат вътре до следващото завъртане на лабиринта.
Около пет часа по-късно, докато вървяха по една от стените, най-неочаквано лабиринтът се завъртя не само по-рано от очакваното, но и нагоре, а не надолу, а те още се намираха на двайсет метра от следващия бункер.
Докато страната им се издигаше, вместо да се спусне, каналът им се наклони и Джак осъзна, че са здравата прецакани.