Йоланте преглътна.
— И ще умреш.
— Аха.
Последва дълго мълчание.
Наруши го Бърти, който дотогава гледаше гигантската статуя на Приам.
— Йо, скъпа. Знам как да се справим със ситуацията.
— Как?
— Вие двамата се махате през вратата на Еней, а аз ще остана.
— И да умреш при експлозията? — отвърна Йоланте. — Бърти, не…
— Аз съм стар, дете — рече Бърти, като я гледаше с обич. — Животът ми почти е изтекъл. А вие двамата сте такава чудесна двойка. Би било жалко времето ви заедно да свърши толкова бързо.
— Но…
— Никакво но, момиче! — сряза я Бърти. И преди някой да се усети, избута Никой от детонатора и сложи своя пръст върху копчето.
— Съсредоточи се! — викна той. — Погледни нагоре. Към короната на Приам. Към надписа на троянски език. Той посочва местоположението на Синята камбана. Какво пише?
Йоланте примигна, мъчейки се да превключи от емоционалното отчаяние към академично съсредоточаване.
— Ъ-ъ, пише: „Синята камбана се намира в тялото на една от двете големи каменни стрели на Хелиополис, в онази, която дава живот на всичко. “
— Какви са тези каменни стрели на Хелиополис? — попита Никой.
Йоланте и Бърти се спогледаха.
— Иглите на Клеопатра. Двата обелиска, които някога са се издигали в Хелиополис, но сега се намират в Лондон и Ню Йорк.
— Да — потвърди Бърти.
— И двата са издигнати от фараона Тутмос III, чието име означава Син на Тот — добави Йоланте. — Синята камбана трябва да е вградена в единия от тях.
— Но кой обелиск ни трябва? Лондонският или онзи в Ню Йорк? — попита Никой. — Хлоя каза, че отива в Лондон.
Йоланте кимна.
— Отишла е… но е направила грешка.
Йоланте отново погледна Бърти като ученичка, обръщаща се към учителя си.
— Следата е в последната фраза — онази, която дава живот на всичко.
— Да — кимна Бърти.
— Това е обелискът в Ню Йорк.
— И аз така мисля.
Йоланте се ухили.
— Хлоя отива при погрешния обелиск!
— Точно така — рече Бърти. — А сега вървете. Бягайте! Трябва да се махнете веднага оттук, така че враговете да си помислят, че сте мъртви.
— О, Бърти…
— Аз изживях живота си. Върви да спасиш света, дете, и живей своя.
Йоланте прегърна за последно стария кръглолик монах.
Докато се разделяха, Бърти посочи статуята в дъното на помещението — високо изображение на богинята Атина.
— От доста време не съм препрочитал „Енеида“, но доколкото си спомням, тайният проход, през който Еней избягал от Троя по време на хаоса в края на войната, се намирал зад статуя на Атина.
Йоланте забърза към статуята и откри, че зад нея наистина има врата, зад която започваше проход с грубо изсечени стени.
Никой отиде при нея и Йоланте погледна за последно към Бърти.
— Обичам те, Бърти. Няма да забравя това.
— И аз те обичам, моя малка луна на Юпитер — отвърна Бърти. — А сега вървете. След пет секунди ще си махна пръста от детонатора.
Никой и Йоланте се втурнаха с всички сили през тунела.
Пет секунди по-късно мощна експлозия разтърси прохода около тях.
Бърти, хранилището на Троя и цялото му невероятно, безценно съдържание вече ги нямаше.
Наблюдателят, който стоеше на един хълм на километър и половина от имението Дзампиери, видя как експлозията разтърси земята и изби вратите на навеса за лодки.
Той набра сателитния номер на Хлоя и докладва.
— Крайно време беше, мамка му — отвърна Хлоя Карнарвън. — Има забавяне в Залцбург. Проблем с царския банкер. Но щом Йоланте е мъртва, вече не е нужно да се бърза със Синята камбана. Не ни трябва преди събитието Омега, а след него, така че ще ида в Лондон утре.
— Да, госпожо. — Наблюдателят затвори и си тръгна.
И така и не видя как половин час по-късно Йоланте и Никой излизат от главната сграда на имението и се омитат с колата на един от прислужниците.
Пътуването им отне цял ден, но накрая Йоланте и Никой успяха да стигнат до континентална Турция.
Целта им беше да намерят някакъв самолет, с който бързо да стигнат до Ню Йорк.
По ирония на съдбата намериха самолет на малкото провинциално летище край Хисарлък — градчето, в което се стичаха туристи от цял свят с убеждението, че на това място се е намирала легендарната Троя.