… и в същия миг каменните „статуи“ от двете страни на отвора започнаха да се разпукват, когато сребърните в тях се събудиха.
— Мамка му! — извика Джак. — Бягай! Не можем да спираме!
И докато първият сребърен напредваше по дългия мост, а другите двама се освобождаваха от каменните си обвивки, Джак, Зоуи и тримата бледолики се втурнаха през входа към сталактита, следвайки Лили и Истън.
24 часа по-рано
Ден по-рано.
Ден по-рано.
Сфинкса се загледа към същото огромно пространство от края на неговия входен тунел.
Гигантската пещера беше притихнала.
Нямаше писъци, не се водеха битки.
Сфинкса не бързаше.
Защото не беше задействал плъзгащия се камък в тунела; от инструкциите на Имхотеп, пазени от съветника му кардинал Мендоса, той знаеше, че трябва да прескочи металното стъпало капан, без да стъпва на него.
До него стояха кардинал Мендоса, тримата му рицари и осемте вандали, които беше взел със себе си.
Той погледна стените на пещерата.
По тях имаше дълбоко изсечени йероглифи, изписани на нивото на петте входни тунела.
— Приятели вандали — каза той. — Останете да дебнете в тунелите. Пирувайте с всеки, който влезе през тях.
Той пусна четирима от вандалите си и като използваха йероглифите за опора, те се прехвърлиха с ловкостта на маймуни по извитата стена до два други тунела.
Самият Сфинкс скочи на моста си, средния от петте, охраняван от сребърните си. Хората му го последваха.
Когато регистрира присъствието им, сребърният страж се изправи и пристъпи да им препречи пътя, но Сфинкса вдигна своя пръстен на командването.
Сребърният тутакси замръзна и сведе глава към мъжа, носещ императорския пръстен.
Сфинкса мина покрай него по моста и влезе през трапецовидния вход в централния сталактит.
Настояще
Отвесната шахта
Лили и Истън стигнаха до средата на огромния сталактит.
Истън включи фенерчето, закрепено за пистолета му.
Намираха се в кръгла зала, в която свършваха пет тунела; в средата на полирания под на залата имаше отвесна шахта.
Стената на помещението беше от смес от камък и метал и беше покрита с гравирани руни и йероглифи.
Лили видя древни изображения, които беше виждала и преди — включително едно на Голямата пирамида, пронизана от слънчев лъч, и друго, показващо символа на Машината.
— Тук се събират петте входни тунела — каза тя. — И единственият път е надолу.
Пристъпи до ръба на шахтата и надникна.
Гледката беше зашеметяваща.
Напълно отвесна, шахтата минаваше през средата на сталактита и на заострения му връх свършваше с дупка, която се отваряше към зейнала бездна.
И беше дълбока поне шейсет метра.
Онзи, който беше минал по-рано през нея, беше закрепил по стената й жълти светещи пръчки. От мястото си на ръба Лили виждаше как се смаляват все повече и повече, докато се спускаха надолу.
Пръчките осветяваха нещо като стълба, изсечена в едната страна на шахтата, която водеше до отвор в стената на около четирийсет метра надолу.
— Там има нещо като страничен изход — каза тя. — Май трябва да се спуснем…
Истън залитна напред, блъснат от нещо.
Лили се обърна и го видя проснат на земята, почти до ръба на шахтата.
Истън се надигна…
… и се озова лице в лице с озъбената, омацана с кръв физиономия на вандал.
Лили се обърна, когато вторият вандал от другия мост изскочи от тунела си и се хвърли към нея с оголени зъби.
Лили го хвана във въздуха, извъртя се и го хвърли в отвесната шахта.
Тя падна на ръба и загледа как вандалът лети с писък надолу, преди…
… да бъде нарязан на парчета, когато пропадна през някакви опънати жици, които Лили не беше видяла, когато бе надникнала в шахтата.
— Какво, по…?
И тогава осъзна какво е това. Това беше…
Звуците от битката на Истън с другия вандал я накараха да се обърне и да се притече на помощ.
Вандалът беше възседнал Истън и замахваше като луд с острите си нокти, но Истън успя да вдигне ръка и да напъха цевта на пистолета си — заедно с фенерчето — в устата на малкото създание и да стреля, отнасяйки тила му.
Мъртвият вандал се строполи на пода.
— Вандали — изпъшка Истън. — Много са гадни.