Джак се претърколи и вдигна глава.
Водата го беше завлякла до края на последния канал на въртящия се лабиринт и изведнъж той се беше озовал извън адската плетеница, в подножието на пирамидалния хълм от стъпала, който се издигаше към изхода.
Но отново беше сам, без екипа си.
Видя как Растор стига до върха на хълма и тича към арката там.
„Не мога да позволя на Растор да стигне пръв до втория трон — помисли си Джак. — Той ще го унищожи“.
Обърна се да погледне останалите и извика:
— Зоуи, добре ли сте?
— Всички сме добре! Но ще ни трябва минута-две да се справим с последните няколко завоя — извика в отговор Зоуи.
— Растор се измъква. Трябва да вървя след него.
— Тръгвай! Ще те настигнем!
Джак си пое дълбоко дъх.
И отново запъхтян от умора се втурна нагоре по стъпалата, твърдо решен да се добере до побъркания генерал.
Когато Джак стигна при арката на върха, Зоуи, Лили и Алби излязоха от лабиринта.
— Минахме, Джак! — извика му Зоуи. — Идваме!
Джак погледна арката.
Висока и тъмна, тя зееше пред него. Сякаш се състоеше само от остри ъгли. Шипове стърчаха от нея като зловещи рога.
Джак мина през нея…
… и се озова в къс тунел, от дъното на който струеше слаба светлина.
Той предпазливо тръгна напред…
… и излезе в просторно пространство, много по-високо от въртящия се лабиринт. И за първи път, откакто бе влязъл във Върховния лабиринт, дъхът му секна от разкрилата се пред него гледка.
Мостът към Кулата на Страшния съд
29 декември, 04:00
66 минути до Омега
Джак се взираше в огромната, невероятна пещера.
Късо стълбище водеше надолу към изключително висок и много изящен мост, дълъг може би половин километър.
Мостът стигаше до гигантска подобна на черна стрела кула, която се издигаше в самия център на пещерата.
Джак моментално забеляза, че на върха на кулата има нещо — някаква клетка, окачена на кабел, който се спускаше от кръгла дупка в тавана.
Целта на този лабиринт изглеждаше ясна — минаваш по моста, изкатерваш кулата и стигаш до клетката.
Свръхдългият мост пред Джак се поддържаше от два стълба с размерите на сгради.
Бяха високи поне по сто и двайсет метра и се издигаха от езеро от черна като мастило течност, покриваща дъното на пещерата, подобно на крепостен ров. Течността проблясваше мътно, подобно на живак или петрол. Джак беше абсолютно сигурен, че не му се иска да пада в нея.
Там, където стълбовете стигаха високия мост, имаше древни, подобни на храмове постройки от сив камък — нещо като куполи, кацнали върху четири декоративни колони.
Джак погледна през пещерата, за да прецени преднината на Растор.
Видя го зад първия купол — генералът тъкмо стигаше до втория.
Джак се втурна след него по тесния мост.
Стигна до първия купол и спря.
Вътре в него имаше нещо, което можеше да се опише като фонтан.
Обелиск от сив камък, висок девет стъпки, се издигаше в средата на плитък кръгъл басейн, дълбок две стъпки. От отвори в подобния на пирамида връх на обелиска бликаше вода и падаше в басейна.
Джак заобиколи фонтана и стигна до втората част на моста…
… където спря.
Растор стоеше в другия край на тази част и гледаше към него.
Вече не тичаше, не бягаше.
Просто стоеше пред втория купол, разкрачил крака, препречващ пътя.
— Капитан Уест! — прогърмя дълбокият му глас. — Време е да изгладим различията си.
Джак преглътна.
— Трябва да те спра, Растор.
— Знам. Това е в природата ти. Както в моята природа е да унищожа всичко, което съществува.
Джак пристъпи от първия купол на моста, без да откъсва поглед от Растор.
Беше забравил колко едър е генералът. Беше огромен, поне с трийсет сантиметра по-висок от Джак.
— Знаеш ли защо Четирите царства се страхуваха от мен, капитане? — отново извика Растор.
Джак не отговори.
— Защото мога с радост да убия всеки без никакво колебание. Мъже, жени, деца, няма значение. И мога да го правя поради една проста причина. Харесва ми, доставя ми удоволствие. Писъците на агонията не ме трогват. Тъкмо обратното, наслаждавам им се.
„Значи се стигна и до това“, помисли си Джак. До двубой между Растор и него.
И тогава Джак зърна облечен в сиво командос, спотайващ се зад Растор, наполовина скрит от туловището на генерала. Мъжът подскачаше на място като боксьор, който загрява преди битка.
— Освен това се страхуваха от мен, защото бях по-умен от тях, по-добър в стратегията и тактиката — каза Растор. — И накрая, защото спечелвам верността на войниците си. Хората, които дойдоха с мен в Лабиринта, са сръбски командоси, които са ми тотално верни. Те ще направят всичко, което поискам от тях. Подобна комбинация се оказа прекалено плашеща за Четирите царства и затова ме плениха и ме затвориха в специална килия в Ереб.