Стъпи в изображението на Всевиждащото око в центъра…
… и клетката започна да се издига.
На фона на огромната пещера изглеждаше нищожно малка, докато се издигаше на веригата си от върха на черната кула нагоре към дупката в тавана.
И после златната клетка влезе в отвора, отнасяйки със себе си Джак Уест-младши.
Пето изпитание на достойнството
Колосът
Ако животът на Земята е бил засят изкуствено,
можем да се запитаме дали онези, които са го засели,
проверяват резултата. И ако го правят, фактът,
че нямаме вести от тях, може да означава, че са разочаровани.
сп. „Сайънтифик Америкън“, 2019
Залата на съда
29 декември, 04:32
34 минути до Омега
Джак се издигна в едно наистина великолепно място.
Малка, тясна, но невероятно висока пещера.
И едната й стена се доминираше от огромна — ама наистина огромна — статуя на златен.
„Господи — помисли си Джак. — Висока е колкото четирийсететажна сграда“.
Клетката продължаваше да се издига, нищожно малка на фона на гигантската статуя.
Издигна се над могъщите златни крака.
Статуята беше същински колос — в буквалния смисъл на думата.
Джак се усети, че си мисли за Родоския колос, едно от Седемте чудеса на древния свят и първото, на което се беше натъкнал. Спомни си как беше открил гигантската му глава в една заредена с капани пещера в Судан.
Запита се дали Родоският колос не е бил построен в чест на тази статуя, какъвто беше случаят с много други древни предмети, чиято причина за съществуване беше забравена през вековете.
Само че този колос беше многократно по-голям от Родоския.
Клетката на Джак продължаваше да се издига, бавно и зловещо.
Мина покрай огромния златен кръст, гърдите и врата на статуята, изравни се с блестящата глава на колоса…
… и спря.
Нямаше никакъв звук.
Джак Уест-младши стоеше пред гигантската златна глава, стиснал автомата, миниатюрен в сравнение с колосалната статуя. Главата без очи и със страховит птичи клюн сигурно беше висока колкото четириетажна сграда.
Като си даваше сметка какво се бе случило с другите, които бяха поглеждали златен, Джак оставаше със сведена глава.
Никога не се беше чувствал толкова малък…
Изведнъж през главата му премина пронизващо усещане и той се олюля и изпусна оръжието.
Не можеше да каже дали беше някаква звукова вълна с изключително висока честота, или електричество. Трепна от болка и си запуши ушите.
Лежащият в краката му кардинал Мендоса явно беше изпитал същото, защото изведнъж се събуди с вик и запуши ушите си с длани.
Джак чу някакъв засилваш се звук, внезапно последва ослепителен проблясък и той стисна клепачи, докато звукът достигаше до кресчендо и…
Тишина.
Пълна тишина. Нямаше никакви звукови вълни, електрически удари или засилващ се звук.
Просто… нищо.
Джак отвори очи и откри, че се намира другаде.
Стоеше пред гигантската златна статуя във висящата си златна клетка, все така свел поглед, но сега се намираше в някаква безгранична пустота, обгърнат от безкраен мрак.
И не можеше да помръдне.
Просто стоеше неподвижно като истукан. Мускулите му не реагираха, цялото му тяло беше замръзнало, очите му бяха вперени в гърлото на златния колос, чието лице без очи се извисяваше над него.
И тогава в съзнанието му проникна глас, невъзможно заповеднически и силен.
Кой идва тук, за да се изправи срещу Омега?
Джак инстинктивно се опита да отвърне, но когато го направи, отговорът му беше без глас.
Името ми е Джак Уест-младши, предаде той.
Дори на това странно място, в този алтернативен свят, той пак се възхити на чудото.
Това беше общуване между умове — между неговия крехък човешки мозък до съзнанието на това безкрайно древно създание, затворено в златния колос пред него.
Отговорът беше колкото суров, толкова и мигновен.
Недостойният не може да мине оттук.
Ти не си достоен.
И трябва да умреш сега.
Зад Джак се разнесе писък, изпълнен с неописуема болка. Той се обърна и видя кардинал Мендоса — който също беше тук, в тази безкрайна черна пустота, все така на колене, както Джак го беше видял в „реалния“ свят — да се държи за главата и да вие в чиста агония.