Сфинкса беше обезглавявал монахини и бе оставял вандалите да пируват с труповете им. И в неутолимото си желание да създаде нов световен ред, в който ще властва като абсолютен тиран, беше използвал камбаните на сирените срещу света, приспивайки цели градове — много от които нямаше да събуди, а щеше да ги остави да умрат от глад, докато са в кома.
Точно сега Сфинкса се беше свил зад малкия каменен олтар, от който рикошираха куршуми сред дъжд от искри. Той също държеше автомат, но явно патроните му бяха свършили.
— Това е той! — извика Сфинкса над гърмежите. — Шибан маниак!
Джак нямаше нужда от обяснения кой е проблемът.
Това беше другият им съперник в тази смъртна надпревара — онзи, който беше стигнал пръв тук, преди Сфинкса и него, и който искаше никой да не успее да седне на трона и по този начин да предотврати Омега.
Джак си погледна часовника.
4:48.
Осемнайсет минути до Омега.
Беше прекарал в залата с колоса — и в онази странна пустота — само няколко минути.
По време на едно кратко затишие на стрелбата Джак надникна над олтара и видя един мъж на сто метра от тях, върху нещо като кула в средата на издигащ се нагоре мост, насочил автомат към параклиса и сипещ порой трасиращи куршуми.
Класическа позиция за снайперист, идеална за възпиране на всеки, който се опита да излезе от параклиса, с пряка видимост към целта над тесния мост.
— Радвам се да те видя отново, капитане! — извика Сфинкса през стрелбата. — Добре дошъл на края на всичко!
— Задник. — Джак се огледа, като се мъчеше да прецени по-добре положението, в което се намираха.
Зад входа видя огромно кръгло пространство, почти идентично с онова, на което се беше натъкнал по-рано, при Трона на Дървото на живота.
Само че тук се намираше по-зловещият му двойник — Тронът на Дървото на смъртта.
Великолепен замък с много върхове, кацнал върху огромна каменна основа и с висока кула-стрела, започваща от най-горното му ниво, се издигаше в средата на изключително широкото кръгло пространство, което, подобно на първия мегастадион, беше обкръжено от стена от сив камък, висока към двеста и петдесет метра.
Но между двете неща имаше определени разлики.
Докато предишният замък беше бял и сребрист, този беше черен и златен.
Освен това беше построен в различен стил — беше по-суров, с по-остри ъгли и изглеждаше по-свирепо.
Опитното око на Джак не пропусна да забележи, че замъкът има и един балкон с прозорец по-малко в сравнение с предишния.
Той знаеше, че това е малката, но важна разлика между Дървото на живота и Дървото на смъртта — макар да бяха сходни, Дървото на смъртта имаше един „възел“ по-малко от Дървото на живота.
Друга съществена разлика беше, че широкото кръгло пространство около този замък нямаше лабиринт — нямаше плетеница от сгради, храмове и обелиски, образуващи цял град.
А само един дълъг издигащ се мост от стъпала, който започваше от помещението, в което се намираше Джак, и стигаше до основата на замъка.
Мостът с неговите изкачващи се каменни стъпала минаваше през висок пилон от сив камък, преди да стигне до така важния замък.
И именно на този пилон се намираше храмът, при който беше заел позиция Растор с автомата си.
Идеално място да даде последен отпор.
Защото мястото беше перфектната теснина.
Нито Джак, нито Сфинкса можеха да стигнат до замъка, без да минат по тесния мост и през храма.
На Растор му трябваше само да протака и да ги задържа до 5:06 — само още шестнайсет минути.
Докато куршумите се сипеха върху олтара до него, Джак огледа пространството около замъка и под позицията на Растор.
Далече под замъка, моста и пилона видя песъчлива жълта земя, която се надигаше и вълнуваше едва забележимо, сякаш беше повърхност на езеро, над което подухва лек ветрец.
Беше виждал подобно нещо и преди. Подвижни пясъци.
„Не падай в това нещо“ — мрачно си помисли той.
В момента обаче се случваше и още едно важно нещо.
Високият куполообразен таван на пещерата се отваряше.
Джак не беше видял това да се случва при другия трон и гледката определено беше поразителна.
Огромният полусферичен таван над черния замък се разтваряше на осем гигантски части, които се изтегляха във високата кръгла стена, обкръжаваща широкото пространство.
Когато покривът се разтвори още, отвън надникна яркото небе преди изгрева, пурпурнорозово и осеяно с високи облаци.
Под това небе тъмният ъгловат замък изглеждаше още по-зловещо.