И с тези думи той изскочи иззад малкия каменен олтар и се втурна от параклиса навън, на открито, като се озова на тесния издигащ се мост и под убийствения обстрел на Растор.
Привел глава, напрегнал всичките си сили, Джак се втурна нагоре по моста.
Растор, приклекнал в снайперисткото си гнездо в храма, се намръщи неразбиращо.
Пак този Уест.
Твърдоглав като винаги. Но това? Това беше лудост.
Растор сви рамене.
И отново откри огън.
Докато тичаше нагоре по моста, Джак откри, че си мисли за куп неща — за Лили, за Зоуи и, колкото и странно да беше, за стария си приятел и ментор Магьосника, професор Макс Т. Епер.
Именно Магьосника беше изобретил малкото устройство, което беше спасило Джак по-рано в същия този Лабиринт, както и осем години преди това в пустинята на Израел, след като Джак откри гробницата на Исус Христос в една изоставена римска мина.
Но и в двата случая устройството беше предпазило Джак от куршуми, изстреляни от пистолет.
Джак не знаеше дали ще подейства срещу автомат, изстрелващ куршуми с висока скорост.
„Помогни ми, Магьоснико. За последен път“ — помисли си той.
Джак продължаваше да тича нагоре.
Докато Растор стреляше надолу…
… и пороят трасиращи куршуми се сипеше върху Джак като изпепеляваща градушка…
… и куршумите се отклоняваха малко преди да стигнат до него!
Гледката беше абсолютно безумна — Джак тичаше с всички сили нагоре по каменния мост, към пороя куршуми, а те се отклоняваха, избутвани от невидимото електромагнитно поле на коприварчето, и профучаваха от двете му страни.
— Благодаря, Магьоснико — прошепна Джак, докато нажежените куршуми профучаваха покрай него, а той тичаше нагоре.
Растор изрева от ярост, когато видя как куршумите му се отклоняват от Джак. В следващия момент пълнителят му свърши и изведнъж Джак се озова там, при него, в храма при гигантския пилон.
Растор захвърли автомата си на земята.
И се изправи в целия си ръст. Все още носеше черната си тактическа жилетка върху сивата униформа и се извисяваше цели трийсет сантиметра над Джак.
— Значи се стига до това — каза той. — Ти и аз. Без оръжия. Без съюзници. Само една последна ръкопашна битка.
— Май да.
— Знаеш, че не можеш да ме биеш — каза Растор. — Не можеш да победиш.
— Знам — потвърди Джак. — Но съм участвал в подобни битки още като ученик. Така че въпреки всичко ще го направя.
И двамата се хвърлиха един срещу друг.
Растор се метна с рев към Джак, демонстрирайки завидни умения в какви ли не бойни изкуства.
За човек с неговите размери се движеше с невероятна скорост и точност и единственото, което можеше да направи Джак, беше да се мъчи да избягва ударите му.
Той приклякаше и се отдръпваше, докато юмруците и кубинките на Растор профучаваха покрай ушите му и се разминаваха на сантиметри с лицето му.
И изведнъж, дълбоко в сърцето си, Джак разбра.
Не можеше да победи този човек.
Беше се сражавал с много воини през годините — и бе участвал на няколко пъти в брутални двубои до смърт по време на финалните етапи на Големите игри, — но във всеки от тези случаи беше знаел, че има някакъв шанс.
Но не и тук.
Растор беше твърде едър, твърде силен и просто твърде добър.
И тогава един от ударите му намери целта си и светът пред очите на Джак се размаза.
И в ума му проблесна спомен от онзи бой в училищния двор: поредица жестоки удари от трите по-големи момчета — фрас, фрас, фрас! — докато Сумил стоеше безпомощно зад него.
Джак беше изгубил онзи бой. И в този момент, когато всичко пред очите му беше размазано, той разбра, че ще изгуби и този.
Но въпреки това продължи да се бие упорито, като избягваше атаките на Растор и дори успя да му нанесе няколко удара — не че те дадоха особен резултат.
После нов ужасен удар на Растор намери целта си и улучи право скулата на Джак.
Джак чу изхрущяването на кост и се олюля до ръба на храма, високо над бездната.
Беше замаян, пред очите му танцуваха звезди.
Остани в съзнание! — изкрещя умът му. — Трябва да останеш в съзнание, или той ще те хвърли от кулата в подвижните пясъци!
Напразно.
Следващият удар на Растор счупи носа на Джак и той рухна на пода като чувал лайна.
Остана да лежи по корем, мъчеше се да си поеме дъх.
От носа му шуртеше кръв и се смесваше с капещата от устата му слюнка.
Болката го пронизваше — от счупената скула, от разбития нос.