„Ох, по дяволите… — помисли си той. — Не исках да си отида по такъв начин“.
И тогава Растор стовари крак върху лявата му ръка от титан.
Един, два, три пъти, докато не огъна по-тънките лостове и не счупи пръстите й.
Джак лежеше по очи на земята и стенеше.
Пребит и повален, той се помъчи да изпълзи настрани.
— Може и да си един от петимата велики воини, Уест, но въпреки това аз съм по-добър от теб във всяко отношение.
Растор се извиси над него, докато Джак правеше жалки опити да се отдалечи от гигантския генерал.
Растор го сграбчи за яката, вдигна го, отнесе го като парцалена кукла до ръба на храма и го провеси над пропастта.
Краката на Джак увиснаха във въздуха.
Окървавеното му лице се взираше замаяно в Растор.
Ръцете му бяха увиснали безполезно: дясната — мръсна и кървава, изкуствената лява — изкривена и натрошена каша от титан и стоманени лостове.
— Знаеш силата на убеждението ми — каза Растор. — Нямаше да стигна до сърцето на Лабиринта, ако намеренията ми не бяха чисти. Колосът ми го каза. Ние сме две страни на една и съща монета, капитане. Твоето убеждение е също толкова силно, но моята страст е по-голяма от твоята. Най-голямото ми желание е да видя края на всичко. Но за теб има утеха. Ти ще умреш сега, но цялата вселена ще те последва в отвъдното само няколко минути по-късно.
Докато Растор говореше, краката на Джак, които висяха над ръба на полирания под, се мъчеха да достигнат до земята и щом я докоснаха, той започна да търси опора за петите си.
И когато я намери, с последните си сили и със здравата си ръка внезапно сграбчи жилетката на Растор и с яростна решимост се метна назад през ръба на храма, повличайки със себе си шокирания генерал… и и двамата полетяха от високата платформа.
Джак и Растор падаха покрай огромния каменен пилон.
Прозорците, балконите и первазите му профучаваха покрай тях като размазани петна.
Докато падаше, Джак пусна шокирания Растор, извади със здравата си ръка магнитната си кука и се пресегна.
Куката се захвана в един балкон и падането на Джак мигновено спря… а Растор продължи да лети надолу към подвижните пясъци, като крещеше от ярост.
Задъхан, мъчещ се да остане в съзнание, с окървавено, превърнато на каша лице, с огъната и безполезна изкуствена ръка, на Джак изобщо не му пукаше какво става с Растор.
Той просто се прехвърли през каменния парапет на балкона и се строполи на пода. Остана да лежи за момент по гръб, мъчейки се да си поеме дъх.
И тогава видя високо горе Сфинкса, който надничаше от храма — на десетина-дванайсет метра над него.
Сфинкса му отдаде презрително чест и се втурна нагоре по моста към замъка и трона на върха му.
„Това няма ли най-сетне да свърши?“ — помисли си Джак.
Бавно и с мъка се изправи на крака. С облекчение откри, че по вътрешната страна на пилона има тясно спирално стълбище.
Пое си дълбоко дъх и забърза по него — знаеше, че гони Сфинкса за последен път.
Замъкът на Трона на смъртта
29 декември, 04:57
Девет минути до Омега
Сфинкса изтича в замъка под Трона на Дървото на смъртта.
Също като предишния замък, интериорът на този представляваше високо празно пространство, в което се кръстосваха мостове-стълбища, водещи към церемониални арки.
Сфинкса имаше карта с правилния маршрут и го следваше.
Докато той минаваше през първата арка, Джак влезе в замъка и — тъй като нямаше карта — се втурна по същото стълбище, което беше използвал и Сфинкса.
Двамата тичаха нагоре в шеметна надпревара.
След три минути Сфинкса изскочи на върха на замъка — в светлината на деня — и се озова в основата на черната и златна стрела.
Погледна нагоре и незабавно започна да се катери.
Джак излезе на покрива на древния замък само след секунди и също погледна нагоре по стрелата.
Гледана отблизо, тя се оказа доста сложно и изящно изработено нещо.
По същество представляваше много издължен цилиндър, покрит с всякакви издатини и корнизи с неправилни форми.
Издатините образуваха две огромни змии с диаметър метър и половина, които се увиваха около стрелата, сякаш се изкачваха по нея, и свършваха с озъбени змийски глави, които стърчаха в горния край на цилиндъра подобно на огромни водоливници на катедрала.
Имаше опори за ръцете и краката, по които човек можеше да се катери и които водеха нагоре по криволичещи пътища покрай телата на змиите и корнизите.