И беше висока — много висока, почти петдесет метра.
Да стоиш на върха на и без това огромния черен замък, високо над подвижните пясъци, и да се катериш по това нещо беше замайваща и ужасяваща перспектива.
Но все пак Джак направи точно това.
С помощта на здравата си ръка и със смачканите пръсти на изкуствената той се закатери към върха след Сфинкса.
След всички тайни градове, железни планини, олтари при Гибралтар и къде ли не това беше надпревара с всички сили.
Вертикален спринт на петдесет метра нагоре до върха на стрелата, високо над зловещия черен замък.
Шест минути до Омега…
Сфинкса се хващаше здраво за всяка опора.
Оставаха му трийсет метра и още имаше преднина.
Джак пъшкаше и драпаше нагоре.
Двайсетина метра до целта… и Джак вече го настигаше, намираше се само на няколко стъпки под него.
Пет минути до Омега…
Петнайсет метра до целта — и Сфинкса тръгна по разклонение, което вървеше надясно, към огромната змийска глава от злато и сребро, стърчаща от стрелата.
Джак тръгна в другата посока, като изтича през един сребърен корниз.
Четири минути до Омега…
Дванайсет метра до целта — и Джак се изравни със Сфинкса — сега двамата се намираха на срещуположните страни на цилиндъра, почти на нивото на свирепите змийски глави — и за първи път Джак видя долната страна на върха — гладко изсечен ръб.
Три минути…
С нов прилив на енергия той продължи по-бързо нагоре по опорите и за момент видя Сфинкса отдясно… на два метра под него.
Беше успял да го изпревари!
Шест метра…
… и Джак стигна до последния сребърен корниз, който стърчеше от златната стрела, и погледна нагоре към върха.
— Ох, по дяволите… — промълви, когато го видя.
Гладко изсеченият ръб на върха стърчеше над цилиндъра.
В него имаше скоби, позволяващи на достойния кандидат да се покатери по тях до върха…
… стига да има две здрави ръце.
Две минути…
Джак погледна с ужас потрошената си изкуствена ръка с нейните смачкани и огънати пръсти от титан.
И замръзна.
Нямаше как да се изкатери с една ръка. Беше физически невъзможно.
Беше минал през всичко това — през всички предизвикателства и трудности, през смърт и мъка, през победи и загуби, и сега щеше да се провали заради една-единствена слабост — заради лявата си ръка.
— Ох, по дяволите — повтори той.
И в този момент на абсолютно отчаяние Джак чу не какво да е, а смях.
Някой наблизо се смееше.
Сфинкса.
Джак се обърна и видя съперника си на един корниз от другата страна на стрелата, на десетина метра от него и малко по-надолу. Сфинкса се кискаше.
— Колко подобаващо, капитане! — извика той. — След всичкия ти дързък героизъм не можеш да преодолееш последното просто препятствие!
Джак изруга от ярост и безсилие. Не можеше да повярва.
Мамка му.
Не можеше.
Да повярва.
Сфинкса се изсмя студено.
— Казах ти, капитане, но ти не пожела да ме чуеш! Поетът Робърт Браунинг греши! Стремежите на човек не бива да надхвърлят възможностите му! Изобщо не трябваше да се опитваш да направиш това! Трябваше да си знаеш мястото! Този трон, този момент, това изпитание буквално надхвърля възможностите ти! Стремежът ти не е достатъчно голям!
С окървавено лице, с огъната и безполезна метална ръка, на Джак му идеше да заплаче.
Защото Сфинкса беше прав. Не можеше да направи нищо, за да преодолее препятствието. Този път наистина беше останал без възможности.
И тогава чу глас. — Татко! Идваме!
Гласът на Лили, някъде отдолу.
Джак погледна и видя малко под себе си…
… Зоуи и Лили, долепени до стрелата, а на един корниз малко по-надолу и Алби.
Явно го бяха последвали в огромното пространство, бяха изтичали през замъка и сега също се катереха по стрелата.
Една минута…
— Алби! — извика Лили. — Хвърляй!
И Алби направи нещо, което накара Джак да се опули от тотален шок и изненада.
Алби откачи собствената си изкуствена ръка от китката си и я хвърли нагоре към Лили.
Лили пък метна блестящата сребриста ръка на Зоуи, която я хвърли през последните три метра към Джак.
Джак улови ръката — неговата стара ръка, предишната версия на сегашния модел — и очите му светнаха.
Сфинкса видя всичко това и моментално разбра какво трябва да прави.